От своя приятелка разбирам, че съществува място, наречено Иракли.

На връщане от някъде с по-добрата ми половина  решаваме да го видим. Проверяваме прогнозата за времето, защото сме с два чувала, без палатка. Дъжд няма да вали.

Спираме на стоп приятни хора. Отиват в село Емона.
За да стигнем до нос Емине, трябва да минем през военно поделение. Хората се оказват свестни и минаваме без проблем.

(Няколко години по-късно пак се опитах. Не ме пуснаха. Изчаках ги да се разсеят, прескочих оградата и тръгнах към носа. За малко да го отнеса! Лош, лош майор!)

Виждаме носа. Брех!

Винаги когато се озова на ръба на бездна се чувствам привлечен, все едно някъде долу ме чака Анджелина Джоли. Гола и умоляваща. Дърпа ме натам. После няколко месеца сънувам леко притеснителни сънища как падам. Но докато се случва, наистина искам да летя.

Тръгваме си. На излизане, в опит да съм учтив казвам на войниците – Много хубаво, че карате  службата си на такова място.  – Ела през зимата – казват - като си толкова отворен.

Оставят ни на разклона на Иракли и извървяваме трите километра до плажа заедно с някакъв момък, който ходи там от много години и ни казва на две на три за какво става въпрос. Било диво. Не било курорт, повечето неща, които ги имало другаде, тук ги нямало. Но имало други. Да не си пафнал, бе, бате? Не може да няма поне два банкомата.

На плажа сме. Не съм Леонардо Ди Каприо. Започвам да се зашеметявам. Голи хора играят на пясъка. Всяка група хора има минимум 50 метра плажна ивица в двете посоки. Чува се основно смях.

Биваци в гората. Огньове на плажа. Пиратско знаме.  Радост неземна. Ти и морето. Ама море отсекъде.

Продължавам  да се зашеметявам. Къде с Иракли, къде с ракия.

Попаднал съм в рая. Тук дрехите са излишни. Хората се радват. Няма хотели, бетон, полякини, семки на плажа (едър печен),  сергии.

Парите имат различно значение. Конвертируеми са сладката вода, храната и мацките от съседния бивак. Ако трябва да ходиш минимум 2 километра, за да изхарчиш 10 лева, нещата стават различни.

Сбогом, Слънчев Бряг. Сбогом, Златни пясъци. Сбогом, Черноморски строежи.

След  доста приятна вечер с Точка си лягаме умерено анестезирани.

Много видимо аз, по-невидимо тя.

Единият чувал е вързан като навес. С другия сме се завили.

Кошмарът започва през нощта. Тоест драмата. Тоест това.

Събуждам се с въпроса какво правя в банята. Струята от душа се цели право в пъпа ми. Вали нечовешки. Дебелата  струя се сипе от чувала–навес и се гаври сексуално с мен.

Дълго не разбирам какво става. През това време Точка събира и реве – Всичко сама ли трябва да правя? Обзета е от мания да напусне бивака светкавично.

Проблематичност – мрак и студ. Местната почва се превръща в нещо мазно и хлъзгаво в мига щом види вода. А ние се лутаме с фенерче от Зрънчо.

След няколко опита се връщаме. Лекичко сме се отказали.
Трескаво търсим сухи дрехи. Вода и студ. Всичко е мокро, освен две рокли на Точка.

Ааайде. За мен беше червената. Кокетно си гълтам корема.

След малко започва да става светло. Ентусиасти бягат по плажа. Аз се крия по храстите, защото още не съм готов да се появя в обществото със  червена рокля.

Изнесохме се. Добри хора от кафето ни закараха до Обзор.
Те хората добри, но прозорците на колата им бяха умрели в свалено положение.  Аз пък съм с все още мокри дънки, защото отказах да си тръгна с рокля.

Във Варна си купихме един метален ключодържател и гравирахме на него датата и прогнозата за времето.

22.08. Споко. Дъжд няма да вали.

Разболях се и открих място, което да сънувам. В обратен ред. Мястото вече го няма, но аз още го сънувам.