Единадесета глава
Докато тигрите ръмжат,
Вихър чува гласа на бабчето,
а Сасахара кове тепсия от боздуган, без да му пречи главата на Сплескания нос

Преди да ги хвърлят на тигрите, Вихър и Вихра спечелиха уважението на робите. От всички страни долиташе:

- Брей, колко са смели!

- Отиват с усмивка, без да им трепне окото...

А смелостта, усмивката и това, че не им трепваше окото, се дължаха на печално недоразумение. Нещо като самозаблуждение. Когато ги смъкнаха от пирамидата, те още не знаеха сетнешната си съдба. Но ето, Сплескания нос нареди:

- Свалете им веригите! - И се изхили особено.

Въпреки че продължаваше да хълца, нашият Вихър прие хиленето му за доброжелателно. Значи доя Есклависта е разбрал грешката на надзирателите, които ги взеха за избягали роби, и начаса е заповядал да ги освободят! Да му се не надяваш на тоя дон Есклависта!
Веригите сваляха по други причини: грижеха се за зъбите на тигрите. Естествено, Сплескания нос не сподели с Вихър и Вихра грижите си, а рече:

- Водете ги натам! - Той посочи носилката на блажения господар и Вихра си помисли, че дон Есклависта гори от нетърпение да им се извини за грешката. Ще му се! Никакви извинения! И тя гори от нетърпение да му каже мнението си за робството, за неговите сто тояги и други такива.

Затова те бодро-бодро крачеха, а когато отминаха носилката на дон Есклависта и ги поведоха към палмите, предположиха, че той е там. На по-дебела сянка. Дори когато стигнаха клетката с тигрите и ги набутаха в нея, дори тогава още вярваха, че дон Есклависта е там. Да не би при тигрите да няма сянка?

Вратата хлопна след тях, ключалката изщрака, Сплескания нос се изхили (същото хилене, но този път не звучеше доброжелателно). Тигърът и тигрицата, дремещи в ъгъла, се надигнаха.

- Сега вече хълцането ми ще секне по независещи от мен причини - хлъцна Вихър.

- Аз си отивам - разбърза се Вихра, сякаш щеше да изпусне детското предаване по телевизията.

- Да? Ти си отиваш? - с насмешка попита Вихър. - Не забравяй да притвориш вратата след себе си, за да не става течение! - ядно хлъцна Вихър и бръкна в джоба си за някакво оръжие - поне с отвертката никога не се разделяше.

Последва мълчание, запълнено с гръмотевичен диалог на погледи, чрез който Вихър и Вихра изясниха безизходното си положение. Влизайки лековерно в клетката, бяха загубили нещо съвсем малко. Всъщност бяха загубили и най-малката надежда да се спасят.

Тигърът беше по-кръвожаден. Не защото беше кафяв, а защото искаше да блесне в най-благоприятна светлина в очите на тигрицата. Ще скочи сега, ще затисне с лапа робинята, с другата ще отдели най-вкусното парче, с третата ще го метне елегантно към муцуната й. На четвъртата лапа ще се подпира - няма как - иначе ще се пльосне на земята и това едва ли ще мине за елегантно. А елегантността винаги прави добро впечатление (знаеше го от времето, когато живееше с бялата тигрица). После с един удар ще повали роба. Силата винаги прави добро впечатление (знаеше го от времето, когато се радваше на благоразположението на петнистата тигрица).

Той се надвеси над Вихър и Вихра. И така си остана.

По едно време тигрицата нервно го изблъска встрани, с което го уведоми за две неща: тя поема работата в свои лапи и отсега нататък да не се надява на нейното благоразположение. Некадърник кафяв!

Тигрицата излъга. Тя не пое работата в свои лапи, а застина над Вихър и Вихра в глупешката поза на кафявия некадърник. Каква е тази миризма? Отвратително! Как може живо, топло, сочно месо да мирише така непоносимо? Да бягат! Ако вкусят от тоя ужас, ще се отровят или най-малко поколенията им ще се изродят. Не, по-добре три месеца да гладуват, отколкото да затрият тигърския род!

Тигърът и тигрицата се свиха в най-отдалечения ъгъл на клетката и затиснаха носовете си с лапи. Непознатата миризма прииждаше на талази, на талази към тях. Знае ли се, може би от нея окапва козината и се ослепява? Или, не дай боже, зъбите омекват... И други такива.

- Видя ли? - хлъцна Вихър.

- Как се сети? - не вярваше още на необикновеното избавление Вихра.

- Как! Бъркам в джоба за отвертката, то едно оръжие срещу тигри - вятър, ама колкото да ги сплаша, и напипвам шишенцето с бензина. Тигрите ръмжат, а аз чувам гласа на бабчето: „Така си умирисал апартамента на бензин, че тигри да докараш тук, няма да изтраят - ще рипнат от балкона с главата надолу!"

- Като взе да ме пръскаш с бензин, помислих, че си откачил от страх - припомняше си Вихра. - А то не било, а то не било - ликуваше Вихра. И се силеше да се усмихва весело. Макар че усмивката й се мръщеше от бензина. Какви нещица е изфабрикувала цивилизацията! Щом зверовете не понасят миризмата им, как ли ще патят хората, дето ги произвеждат и живеят сред тях!

- Н-да... - проточи Вихър. - Дай ми ти нафталин, тютюн, паркетол, мазолек, морфин, уиски...

Той поиска още деветнайсет съставки, от които щял да забърка невероятна смес. Сива на цвят. Намазват се с нея и, при желание, остават цял живот в клетката, а тигрите употребяват за възглавници. Без никаква опасност тигрите да ги сбъркат с истинско месо.
Вихър пак се напарфюмира с бензин и тръгна:

- Ще се гушна между тях и ще си хълцам! Просто за демонстрация...

Оттук натам всичко се разигра пред погледа на Сплескания нос. Той лежеше по корем на дебела греда, та наблюдаван от високо, приличаше на щастливец след корабокрушение, прегърнал единствената непотънала мачта. Всъщност търпеше наказанието си.
Дон Есклависта лично отброяваше тоягите. Нещо като удоволствие си доставяше.

- Бягат! - изхриптя Сплескания нос.

- Как ще бягаш? - не схвана дон Есклависта. - Остават ти още шейсет тояги - излъга с пет тояги дон Есклависта и кимна на бияча да налага по мъжки.

Биячът беше странно същество: с толкова тънки ръчички, че да не бяха ръкавите, спокойно ще ги вземеш за дебели пръсти. И все пак никой не биеше по-жестоко от него. Едни твърдяха, че черпел сила от краката си, които сякаш бяха дебелели за сметка на ръцете, други - че бил изучил основно петите (нощем се упражнявал върху себе си), та знаел къде най-боли.

Сплескания нос заврещя като яре, макар че фигурата му - дори когато ядеше салата от маруля - не напомняше с нищо безобидното тревопасно.

- Бягат! - блещеше очи към клетката с тигрите той.

- Добре - засумтя дон Есклависта, - щом настояваш да бягаш, ще ти притуря още сто тояги.

Притурката беше добре дошла за Сасахара. Необезпокояван от никого, той огъна пръчките на клетката и помогна на Вихър и Вихра да избягат. Сплескания нос не издържа:

- Изчезнаха... ох... не са изядени... ох... къде ли се скриха..."

Не толкова по несвързаната му реч, колкото по благодарното ръмжене на тигрите, отървали се от бензиновата миризма, дон Есклависта най-сетне проумя за какво става дума.

- Защо не ми се обади по-рано?! - затресе бузи дон Есклависта. Той и при други душевни състояния тресеше бузи, но само от прекомерен яд започваше такъв бузовъртеж, че да се чудиш как очите и носът му после попадаха на обичайните си места. - Още сто тояги! - изригна дон Есклависта и когато Сплескания нос изтърпя цялото наказание, го отпрати да търси неизядените роби.

Сплескания нос започна от Сасахара, който упорито мълча въпреки жестокия побой, и тогава се зае с дюните. Не ги би, естествено, а разрови всички кръгли пясъчни купчини около клетката на тигрите. Вярваше, че мръсните роби са се укрили в някоя от тях, свити на кълбо.

- Разбрах! - не се отчая от неуспеха си той. - Не са свити на кълбо, а са се изпънали за по-удобно! - захласна се от новата си догадка той и разрина продълговатите дюни. Високите дюни разкопа, когато му хрумна, че робите са се закопали прави. Прехвърлил толкова пясък на един дъх, Сплескания нос изтича при дон Есклависта и радостно му обади:

- Не ги намерих!

Сплескания нос обясни на какво се радва:

- Радвам се, защото щом ги няма в пясъка, трябва да са във въздуха, което е невъзможно!

А беше възможно. Вихър и Вихра се спотайваха в листата на една палма. Само палмата чуваше шепота им:

- Спри да хълцаш, ще ни издадеш!

- Не мога да спра, стана ми навик за следващите три години...

- Днешния ден броиш ли или без него? - живо се поинтересува Вихра, надявайки се да посъкрати срока - хълцането му вече я дразнеше.

- Уморих се - заспа дон Есклависта и му се присъни отвратителен сън. Той се двоуми какво да стори с тоя, дето освободи робите, а Сплескания нос не се двоуми, ами го хвърля с лека ръка на тигрите.

- О, съсипваш стоката ми! - разгневи се дон Есклависта и се събуди: - Сто тояги по петите!

- А няма ли да благоволиш да погледаш гладиаторски борби? - предложи Сплескания нос.

Надяваше се да умилостиви блажения господар. Доста тояги му се стовариха днес!
Ама докато предложението му стигна до съзнанието на дон Есклависта, наказанието свърши.

- Сигурен ли си? - прозя се дон Есклависта. Сигурен бил.

- А къде са гладиаторите? На галерата били.

- Хрю-хрю, кой глупак ги е оставил там? Блаженият господар заповядал да ги оставят там, защото им бил сърдит и не искал да ги гледа.

- А ти защо не ме подсети, че може да се натъжа и да ми се прище да ги гледам? И ти не се грижиш за наслажденията ми! Какво заслужаваш?

Сплескания нос с въздишка зае позата на щастлив корабокрушенец върху гредата и промърмори, че както е тръгнало днес, по-добре хич да не става; по-добре да си лежи тук.

- Мерак ти е да лежиш! - изпухтя недоволно дон Есклависта. - Ама няма да лежиш! Ще накажа и теб, и Сасахара. Наведнъж.

По негова заповед робите подравниха пясъка пред носилката му. Получи се нещо като арена за гладиаторски борби. После Сасахара и Сплескания нос се изправиха един срещу друг. Сасахара без оръжие, с голи ръце, а Сплескания нос накичен с мрежа, тризъбец, боздуган, няколко копия, брадва, камшиците на всички надзиратели и четири-пет ножа, за да покаже на мръсния роб как се освобождават мръсни роби.

Сплескания нос си представяше двубоя в следния ред:

Първо. Хвърля мрежата, Сасахара се оплита в нея, пада, вдига се облак прах.
Второ. Чака прахът да се слегне.
Трето. Бие го с всички камшици.
Четвърто. С боздугана.
Пето. Мушка го с ножовете.
Шесто. С копията.
Седмо. С тризъбеца.
Осмо. Каквото е останало от него, донакълцва с брадвата.

Представяше си Сплескания нос и се тръшкаше от смях, който би минал за бухане на бухал, ако не се виждаше кой се смее. Той завъртя мрежата над главата си и я въртя, въртя, въртя, докато тя забрави къде точно трябва да падне. Все пак падна. Някой се спъна в нея и се просна на пясъка, вдигайки облаци прах. Когато прахът се слегна, се видя, че в мрежата е Сплескания нос с цялото си въоръжение и представата си за двубоя. Той енергично започна да си пробива път навън. Ръката му мина през една дупка на мрежата, мина през още десет, омота се съвсем и Сплескания нос ядосано я остави да се мушка където си ще. Сега пък главата му се навря тъкмо в пролуката, където беше кракът му, и тоя глупав крак неизвестно защо взе да го рита по носа.

Сплескания нос побесня. Захапа мрежата да я разкъса със зъби и уцели коляното на другия си крак.

Той изрева, но как?

Не, такъв вик човешко ухо никога не е чувало. Такъв вопъл и ухапан от акула не би издал. Такъв рев не би се изтръгнал от гърлото на лъв, настъпен от слон.
Ето как изрева Сплескания нос.

А нашият Сасахара не губеше време. Скочи върху него, издърпа боздугана и го подпъхна под главата му. За да не потъва в пясъка.

Отдалече юмрукът на Сасахара напомняше ковашки чук, но отблизо вършеше същата работа. Нанасяше могъщи удари, сякаш ковеше тепсия от боздугана. А че между боздугана и юмрука се намираше главата на Сплескания нос, бе съвсем логично. Рано или късно всички надзиратели ядат пердах. Нещо като закономерност.

- Разбрах! - изпъшка Сплескания нос. - Ти ме наби в селото - позна го Сплескания нос.

Робите наоколо избухнаха в неудържим смях.
Носилката на дон Есклависта се разклати и той се почувствува като угоен пуяк, край когото точат нож. Обзе го познат ужас. Видя мръсните роби да палят дворците и галерите му. Да го хвърлят на тигрите. Да го затварят жив в гробницата, без да го балсамират. И други такива страхотии видя. Под тлъстите си клепачи.

Дон Есклависта не беше съгласен.

- Всички към галерата! Не съм дошъл да ви развличам! - тросна се той. - Ще разтоварвате камъни - заповяда той. - А тебе - посочи той Сасахара, - щом свършим с камъните, ще те дам на тигрите. Да запомниш как се бие надзирател!

И тръгнаха. Първо палмите, после изворът, шадраванът, носилката на дон Есклависта, телохранителите, надзирателите, робите, които мъкнеха всичко необходимо за блажения господар. И клетката с тигрите. За къде без нея!

Робът, носещ палмата с Вихър и Вихра, тичаше се чудеше защо му е двойно по-тежко. Дали в суматохата не е грабнал две палми?

- Ако съм взел две палми - разсъди нещастният роб, - значи някой не е взел нито една - разтрепера се нещастният роб. - Спипа ли го да тича с празни ръце, Сплескания нос ще го пребие!

- Може би по-справедливо ще бъде да слезем - предложи Вихра.

- Ще бъде - хлъцна Вихър. - Ще се хвърля с главата надолу, та дано престане проклетото ми хълцане!

И той се хвърли.

Вихра нарече постъпката му безразсъдство и потърси по-нисък клон, за да се смъкне внимателно на земята. Докато търсеше обаче, се подхлъзна и полетя от палмата със съжалението на падаща отвисоко мишка, че не е прилеп. Но това вече не беше безразсъдство, а случайност.

- Аз дойдох - оповести тя и с тези думи успя да изплюе половината пясък, напълнил устата й. Вихър не й каза добре дошла.

- Къде си?

Вихър не каза къде е - само кецовете му стърчаха от пясъка.

- Загубан! - рече да ги прибере Вихра, а те се измъкнаха заедно с някакви крачоли. - Защо си е хвърлил панталона? - възмути се Вихра. - Остава и ризата си да е заровил и да е хукнал съвсем гол!

Вихра измъкна ризата и когато вече очакваше, че няма какво да вади от пясъка, оттам се подаде главата на Вихър.

- Спря ли поне да хълцаш? - попита съчувствено тя, защото усети, че е настроен да крещи.

Сякаш тя го бе забила в пясъка.

Вихър изкрещя и хлъцна. Едновременно, та нищо не се разбра. Или се разбра?

Иззад близката дюна изскочи робът с лъскавата обица.- Нося шадравана, нося го - уплашено повтаряше той, все едно че именно той беше разбрал какво крещи Вихър.

- Дай шадравана на мен - хлъцна Вихър. - Аз ще го нося.

- Ами аз? - уплаши се робът. - Аз с празни ръце ли ще тичам? - погледна ръцете си робът. Не беше му се случвало подобно нещо. Дори пръстите си не можеше да изправи докрай - все си стояха свити от навика да носят нещо.

- Няма да тичаш с празни ръце. Ще отнесеш на Сплескания нос думите ми: щом стигне морето, да скочи в него и да се удави, иначе ще се срещне с мен и ще съжалява, че не се е удавил!

 

Глава 12