Дванадесета глава
Вихра не може да издава звуци на делфин, но цепениците свършват добра работа
и Вихър изпуска мехури под водата

Те, навиците, особено добрите, имат високо мнение за себе си. За да ги придобие човек, години са нужни. Затова се удивиха как е възможно за по-малко от час Вихра дотам да свикне да влачи нещо на гръб, та сега се опитва да нарами летящата чиния.

- Как ще я мъкнем? - пъшкаше под тежестта й Вихра - Двамата заедно или ще се редуваме? - надяваше се на помощта на брат си Вихра. - А най-леко ще бъде да я пързаляме по пясъка - предлагаше Вихра.

- Аз лично възнамерявам да летя, а ти, ако искаш, се пързаляй по пясъка. Много ще ти прилича!

- Да, всъщност, да... Може! Накъде ще летим? Към Хеопсовата пирамида да търсим Руфо? - намести се в летящата чиния Вихра.

Вихър отвърна, че Руфо ще почака. Него, така или иначе, ще намерят. Но трябва да побързат към галерата на дон Есклависта, докато не са хвърлили Сасахара на тигрите, нали?

Вихра рязко наклони глава вляво, сякаш нещо й увисна на ухото - тежеше й, че първа не се сети за Сасахара.

И заприпира:

- Защо се бавим? Защо не тичаме към галерата?

- Преди да тичаш, няма ли да определиш в коя посока е морето?

- Аз смятам натам...

- Накъде?

Вихра посочи с ръка половината хоризонт.

- Ами ако е натам? - прибави другата половина Вихър.

- Не е. Абсолютно съм сигурна! Вихър се съмняваше.

- Знам я аз тая абсолютна сигурност! - Той разгърна няколко карти, свери нещо по компаса и насочи летящата чиния на север.

Скоро под тях засиня морето. Вихър натисна спирачката.

- Няма я галерата. И треска не се мярка.

- На дъното е.

- Смяташ, че е потънала?

Не, смятала, че такъв богат робовладелец притежава поне две-три подводници. Със средна водоизместимост. Мислела...

- Ааа, ти мислиш? - Особеният блясък в очите на Вихър подсказваше, че той може и да крещи, но засега ще се задоволи само да повдигне вежди. - Подводници в робовладелския строй?!

- Да-да. Значи кацаме на галерата - начаса предложи разумен проект Вихра, за да заличи лошото впечатление от подводниците, - прорязваме с ножовка веригите на робите и ги освобождаваме, нали тъй?

Последва снизходителна усмивка.

- Ама ние ще се спуснем като гръм от ясно небе и докато дон Есклависта се съвземе от изненадата...

- Пак ще ме оковат във вериги!

- Защо само теб? А мен?

- Теб няма. Понеже аз ще бъда главният герой в освобождаването на сахарците!

С тези думи Вихър зае най-подходящата за главен герой поза: небрежно разкрачени крака, небрежно отпуснати ръце и в допълнение небрежен или по-точно пълен с пренебрежение поглед към всякакъв род и вид бъдещи премеждия.

- Ти само ще помагаш да осъществим моя сценарий за освобождаването на робите! - прехвърли пренебрежението си главният герой и към Вихра.

В първата част на сценария се предвиждаше да приводнят летящата чиния и да застигнат галерата на големи скокове - за заблуда на противника. Ако дон Есклависта погледне случайно към летящата чиния, да я вземе за подскачащ делфин. Вихра попита с някакво лошо предчувствие:

- Да не ме караш да издавам звуци на делфин?

- То се разбира от само себе си. Започвай!

- Интересно защо твоят сценарий не включва намирането на галерата, а само подскачане и делфински звуци!

Галерата ли? Да, виж, беше забравил, че галерата още не е намерена. Случва се. Вихър издигна летящата чиния и с голяма скорост кръстоса морето надлъж и шир. Пак я нямаше. А може би не са я видели поради голямата скорост?

Точно така излезе. Съзряха галерата в един залив и прелетяха няколко пъти над нея, за да разузнаят тя ли е, не е ли. Тя беше. Имаха късмет да останат незабелязани, защото всички долу бяха заети. Робите разтоварваха камъни, надзирателите размахваха камшици и тояги, а дон Есклависта ядеше печения си овен, та никой не вдигна глава нагоре.

- Я сега да чуя що за делфин си! - напомни Вихър задълженията на сестра си.

Атмосферата наоколо се разреди - толкова дълбоко пое въздух Вихра.

- Туту-у... туту-у...

Вихър я изслуша със затворени очи и неподвижно лице, сякаш беше под пълна упойка.

- Значи според теб така реват делфините? - обиди се той. - Според мен това си е досущ локомотивна свирка и се чудя как още дон Есклависта не е надникнал през борда да види на коя гара е пристигнал!

Вихра му се сопна. Надникнел ли дон Есклависта през борда, сценарият на Вихър и без друго пропадал. Дори да вземел летящата чиния за делфин, тях двамата за какво щял да вземе?

- За две чайки, кацнали на гърба на делфина.

- Мога само да кукуригам! - заяви с притаено злорадство Вихра, за да му подскаже, че няма намерение да пищи като две чайки едновременно. - Пък ако ме попиташ какво ще си помисли дон Есклависта, като чуе петел да кукурига в открито море - изпревари възражението му Вихра, - ще ти кажа под секрет - хвана го за ухото Вихра: - ще си помисли, че делфинът е изкукуригал. Толкоз!

- Добре - въздъхна Вихър. - И сам ще се справя! Последва нещо невъобразимо. Летящата чиния се блъскаше във вълните с трясъка на хвърляни върху тротоар легени. От петия етаж. Вихър пищеше не като две, ами като двайсет чайки едновременно. Вихра се чудеше как робите още не са наскачали в морето от ужас. Защото не знаеше, че щастието им се е споразумяло с насрещния вятър да отвява звуковите ефекти от първата част на сценария. Затова те незабелязани стигнаха до галерата и се качиха на задната палуба.

- Няма да мърдаш оттук! Никаква самоинициатива! Отивам да обезвредя стражата – тръгна Вихър.

Той слезе в трюма, измина дълъг тъмен коридор и спря пред отворената врата на окадена каюта. Вътре надзиратели и телохранители пиеха вино от високи амфори и ревяха с цяло гърло пиянски песни. Каква е зависимостта между височината на амфорите и височината на песнопението, науката все още не е изяснила (подобна зависимост се наблюдава и при по-ниски съдове).

Вихър се отчая. Идеше му да седне на прага и да дреме, докато ония вътре изтрезнеят, за да стане по-интересно. И той седна. Но му попречиха да задреме.

- Я ставай да заключиш вратата! - надникна в трюма Вихра. - И не ми се пиши герой, че ще те набият с юмруци по лицето!

- Никой не ти е позволил да проявяваш самоинициатива! Марш на палубата! - изкомандува Вихър и посегна да затвори.

- Я-я-я! Ще ми затваряш вратата под носа! Разбрах! За да не мога да си допия!

Задръстил коридора с плещите си, към Вихър се кандилкаше Сплескания нос. Явно пиян. Почеркът на походката му беше неописуем.

- Разбрах! - Сплескания нос хвана камшика обратно. - Ще те бия с дръжката!

Вихър понечи да се шмугне покрай него, но не успя. Оня го сграбчи и го просна по гръб. Дръжката на камшика се вдигна и, тряс, проби дупка. Къде? Ами щом Вихър отметна глава встрани, значи в пода.
- Я-я-я! - изрева разочаровано Сплескания нос. - Разбрах!

Той затисна главата на нашия Вихър да не мърда и внимателно се прицели. В челото. Между веждите.

Тряс!

- Не разбрах! - облещи се Сплескания нос, люшна се напред-назад и се строполи върху Вихър.

- Сега ще разбереш завинаги! - Сасахара замахна още веднъж с юмрука си, който отдалече приличаше на ковашки чук, а отблизо вършеше същата работа, и се надвеси да види дали Сплескания нос шава.

- И ония не шават вече - наобиколиха го сахарците, сочейки каютата, където песнопението бе замряло.

Вихра сновеше между тях, прерязваше с ножовка веригите им и не млъкваше:

- А? Как мина? Справихме се, нали?

Оставаше да се реши съдбата на дон Есклависта.
Съдбата се усмихваше доволна от своето непостоянство, изменчивост, превратност. Ето, доскоро тези хора бяха роби, а сега са господари на галерата; ето, дон Есклависта още малко ще полежи на възглавниците си - или ще го превърнат в роб (не, нито Сасахара, нито някой друг искаше да става робовладелец!), или ще му покажат какво значат сто тояги по петите (не, нито Сасахара, нито някой друг искаше да става палач!).

Тогава?

- Дон Есклависта пусна тигрите да ни разкъсат! - дотича от палубата робът с лъскавата обица.

- И?! - настръхнаха всички.

- Ами мен не успяха да настигнат, пък той тичаше бавно...

Радостта, че няма да се тревожат повече за съдбата на дон Есклависта, бе сменена с униние.

- Сега как ще излезем на палубата?

- Ще стоим в трюма, докато тигрите горе умрат от глад.

- Ще им подхвърлим отровено месо.

- Ще ги насъскаме един срещу друг. И други такива идеи бяха дадени, гласувани и отхвърлени. И то все заради нашата Вихра.

Тя беше къде-къде по-напреднала в техническо отношение от сахарците и предложи смайващо спасение.

- Ще взривим галерата. Малко динамит и тигрите - хайде във въздуха на лапи и на опашки!

- Най-високо ще излети твоята опашка! - обади се един доста подтиснат глас. Сякаш собственикът му беше затиснат с нещо доста тежко. С вол например.

- Кой се обажда? - озърна се Вихра.

- Ще ти кажа кой се обажда, ако махнеш тоя вол от мен - обеща същият глас. - И за награда ще те избавя от тигрите...

- Главният герой! - слиса се Вихра. - Добре че проявих самоинициатива! - ръкопляскаше си Вихра, докато Сасахара и другите измъкваха Вихър изпод Сплескания нос.

- А сега да се оправим с тигрите - тутакси пое ръководството Вихър.

Оправянето трябваше да протече на два етапа: първо, да се въоръжат с цепеници и второ, да излязат на палубата.

Излязоха и веднага настъпи голяма неразбория. Хора и тигри така се объркаха, че станаха няколко дребни грешки - тигърът и тигрицата се нахвърлиха един върху друг, а Вихър и Вихра си размениха удари с цепеници.

Тогава Вихра каза, че идеята му е глупава и се запиля нанякъде, а Вихър се зае да въвежда ред. Сасахара (като най-добър бегач) трябваше да бяга пред тигрите за примамка и да вика, че от дете се бои от тях, останалите да ги нападнат в гръб.

И всичко тръгна отлично. Сасахара хукна, тигрите след него, останалите подир тигрите.

- А така - викаше Вихър. - Удряйте ги само по главите!

В същия миг някой го удари по главата и падайки, Вихър се усъмни дали пък, гледан отзад, не прилича на тигър. Вихра гордо се изправи в летящата чиния.

- С какъв трясък се спуснах върху палубата, а? - смигна тя на Сасахара. - Същински гръм от ясно небе! - ликуваше тя. - Тигрите от страх сигурно са скочили в морето! При акулите!

Сасахара кимна - заради нея ли, заради цепениците ли, но скочили. При акулите.

- А брат ми къде е? - заразпитва наляво и надясно Вихра.

- До преди малко стоеше точно на твоето място, ама сега виждам само кецовете му. Вероятно е отишъл някъде бос...

Вихра смръщи чело, като че ли мръщенето и дълбокият размисъл имат някаква връзка. Така или иначе, тя осъзна какво е направила. Паднала бе като гръм от ясно небе точно върху брат си! Без да губи време, рязко дръпна скоростния лост, но вместо да се издигне, летящата чиния бясно се завъртя около себе си, изхвърляйки Вихър в морето.
Проследила красивата парабола, описана от брат й, Вихра му завидя:

- Хитрец! Ще се окъпе сега, ще се разхлади... Но когато надникна зад борда и го видя сред акулите и тигрите, призна:

- Доста смело, наистина. Заради едното къпане аз не бих се решила.

Тъй като сахарците му метнаха въже, у Вихра се прокрадна съмнението, че той може би не е скочил да се разхлажда в морето и енергично се включи в спасителната акция.

- Хей-ррупп!!! - изкрещя така мобилизиращо, че двайсетте чифта ръце дръпнаха въжето по-силно от необходимото, Вихър прелетя над палубата и цопна отвъд.

- Хей-ррупп!!! - изкрещя още по-мобилизиращо Вихра и всичко се повтори, с тази разлика, че брат й прелетя в обратна посока.

Тигрите и акулите престанаха да се ръфат. Нещо прелиташе и цамбуркаше ту отсам, ту оттатък галерата. Същото нещо дереше гърло, риташе с крака, пускаше мехури под водата и най-недвусмислено показваше, че е живо. Тоест, бива го за ядене.

Без да се наговарят, те се разпределиха от двете страни на галерата. Едната група щеше да има късмет. Но се надяваха и двете.

- Зверовете разбраха - викна Вихър, хвърчейки за трети път над палубата, - че ще ме разкарваш насам-натам - ядоса се Вихър при четвъртия полет, - ти не разбра!

- Стига си викал, че ми пречиш да те спасявам! - караше се Вихра, когато той прелиташе за пети път, шести, седми...

Сасахара приложи прост, но ефикасен начин за въдворяване на тишина - запуши с длан устата на Вихра. Резултатът от това действие бе незабавно видян върху палубата във вид на мокър Вихър, изхвърлящ по литър вода на всяко кашляне.

После той продължи да кашля в летящата чиния, а галерата отплува натам, където отпред синееше морето, отзад зеленееше джунглата и изпепеленото село очакваше колиби от палмови листа.


Глава 13