Петнадесета глава
Вихра се интересува защо брат й
държи непременно да яхне коня
откъм корема, после барон фон Криг
нахлузва ръкавиците си върху ботушите
и остава гол

Вихра донесе наръч сухи клони, хвърли ги върху снега и удобно се настани отгоре.

- Същинска ложа! - похвали се тя. - Оттук великолепно ще наблюдавам целия турнир - обясни тя.

На Хълма на джанката и околовръст бяха опънати шатрите на рицарите. Оръженосци дърпаха нанякъде опърничави коне или конете ги влачеха в обратна посока. Херолди надуваха къси и дълги фанфари. Разни знамена се вееха.

- Значи ще наблюдаваш? - попита Вихър. - Седнала или легнала? - поиска допълнителни сведения Вихър.

Вихра нямаше определено предпочитание и се изпъна по корем.

- Чудесно! - огледа я Вихър с искрено съчувствие, защото тя дори не подозираше какво я чака. - Ей тъй, както си легнала по корем, ще допълзиш до ония коне и ще ми доведеш един. Разбира се, по-млад. Ще участвуваме в турнира.

Вихра бързо схвана, че е дошло времето да натрият носа на барон фон Криг. Ох, как ще го натрият! Виждаше й се също така разумно тя да доведе кон, понеже вероятността конят сам да дойде при тях беше минимална.

Тя събра вежди. Сякаш оставането с една вежда над двете очи предхожда много умна мисъл.

- И за пълзенето си прав - отсъди Вихра, - ако отида права, разни любопитни оръженосци и рицари ще ме питат дали ще участвуваме в турнира, как ще натрием носа на барон фон Криг, от кой рицарски орден сме...

И други такива излишни въпроси щели да й зададат.
Хубавото на многото коне е това, че можеш да избереш който ти хареса. По вкус. Вихра не се съмняваше в изтънчения си вкус и от пръв поглед избра един жребец. Сив. Че какво като е сив? Вихър не каза какъв цвят го иска. Тя си припомни целия разговор, с всичките му подробности, но не си спомни да е заръчвал: „Вихре, не ми води сив кон!" Как обаче да го примами? Припомни си още веднъж разговора и пак не си спомни Вихър да е давал указания: „Вихре, примами този сив кон тъй и тъй!" Значи брат й не се съмняваше в способностите й.

Конят разсеяно пощипваше сухи листенца от един храст и много се озадачи като чу „пис-пис". Да не би това „пис-пис" да означава, че наблизо има котки? И квачка с пиленца, защото някой ги мами с „кът-кът" и „пили-пили"?... Конят наостри уши. „Кучи-кучи" ли? Ето, и кучета се появиха вече. Той изпръхтя обезпокоен: около него щъкат разни домашни животни, а той не ги вижда. Дали не ослепява?

Вихра се ядоса. Как да накара този глупав сив кон, който само тресе уши и пръхти, да дойде при нея? Какво сега? И тя ли да тресе уши и да пръхти?

Идеята й се стори наивна само в началото, ала щом я обмисли от всички страни, реши, че не е съвсем наивна. Защо например да не изцвили с глас на млада кобилка? Общият език винаги предразполага към доверие и току-виж сивият кон повярвал, че племенницата му го кани да пасат заедно...

Когато Вихра запълзя към конете, брат й я изпроводи със състрадателен поглед. Горката! После състраданието му се изпари, понеже Вихра се обърна по гръб.

- Ще получа кон, когато се наспи! – недоволно измърмори Вихър.

Не. Тя продължи да пълзи по гръб и то още по-бързо. Сега вече Вихър се уплаши. Скоростта, която развиваше сестра му, без да следи посоката, щеше да я отведе кой знае къде. Като нищо ще отмине конете, ще се изкатери на хълма и ще тресне с глава джанката! А тя (не главата на Вихра, а джанката) нали е нещо като свещена! Барон фон Криг едва ли ще изслуша оправданията й. Просто ще заповяда да я разпънат на четири коня и край - имаше една Вихра - станаха четири! И то не цели!

Вихър затвори очи, представи си ужасната гледка и дори чу цвиленето на конете, с които разпъваха сестра му. Обаче нещо в цвиленето му прозвуча близко, като че ли му напомняше някого... Той веднага отхвърли подобна мисъл, защото никога не беше имал познати коне. Но миг по-късно призна, че ако не с коне, поне с Вихра се познава. А че цвили тя, и то доста сполучливо, осъзна още преди да отвори очи и побесня срещу нея. Разкрещя се, без да го е грижа дали фон Криг ще го разпъне на четири или на осем коня.

- Стига си цвилила! Хвани коня за юздата и го доведи!

Простотата на съвета беше поразяваща. Вихра чак се обиди и се зарече, щом се завърне в къщи, да прочете де-какви книги намери за водене на сиви коне.

Сивият кон направи двояко впечатление на Вихър. Все едно че някой прекара отвесна черта през лицето му, не забравяйки да раздели и носа на две равни половинки. Лявата буза и съседните на нея части грееха в усмивка. От окото бликаше топлота и Вихър с половин уста (да не забравяме - и тя беше разполовена!) благодареше или нещо подобно. Вихра разбра, че той одобрява мечовете, затъкнати в седлото на коня, но когато Вихър изстреля няколко формули за коефициента на електрическото съпротивление на слоновата кост, от която бяха изработени дръжките на мечовете, отказа се да го разбира.

Другата половина на лицето му беше изкривена от ярост. А прехапаните до бяло устни съскаха:

- Как си позволи да ми доведеш тази кранта! Не виждаш ли, че е посивяла, та чак побеляла от старост! За двубоя с барон фон Криг ми е нужен съвсем млад кон! Кон, който предизвиква възторг!

- Откъде да ти го взема тоя съвсем млад кон?Вихър се загледа в някаква точка чак в другия край на полето.

- Вярвам, че онова там е млад кон в разцвета на силите си, а не старо магаре.

Вихра направи жест, от който Вихър се подведе, че я боли главата. Грешка. Сестра му залегна и той размърда ръце и крака, представяйки си как тя бързо-бързо ще запълзи към черната точка. Още една грешка! Вихра не възнамеряваше да пълзи. Нито бързо, нито бавно. Просто се беше тръшнала на земята от смях.

- Допускаш ли, че ще пълзя десет километра заради старо магаре! Ако много ти е притрябвал съвсем млад кон, който предизвиква възторг, подмлади този!

- И   ще го подмладя! - закани се Вихър. Ех, ако знаеше как ще го подмлади, Вихра веднага би се развикала:

- Руфо-о, тичай да видиш как Вихър за пръв път хваща четка в ръка!

Но тя не знаеше и се зае да размотава голямо кълбо кабели, което брат й донесе от летящата чиния. Ама ха развий го де, като е толкова усукано и оплетено! Вихра си помагаше с ръце, крака, зъби, докато се омота в кълбото и Вихър ехидно се осведоми:

- Каква е крайната ти цел все пак? Да отвиеш два метра кабел или да се превърнеш в пашкул?

- Ти си гледай коня!

- Конят е готов и съхне.

Моля?! Вихра се обърна и издаде доста неясен звук. Нещо средно между ахкане, охкане и спукване на автомобилна гума с ръждясал пирон.
Не, такъв кон не беше виждала и в най-цветните си сънища!
Конят беше зелен. По-точно зелено беше само туловището му, а краката бяха кафяви. Като дъбови дънери. И да не би някой все пак да се досети, че са крака, на коленете бяха изрисувани чепове, а копитата бяха оформени като корени, подаващи се от земята.
Невъобразимо!

Гривата и опашката цъфтяха в яркочервено, което придаваше на коня някакво младежко безразсъдство. А отгоре на главата му се кипреха два узрели лимона.

- Това са ушите - обясни Вихър, който ревниво следеше погледа на сестра си. - Прекрасен жълт цвят, нали? - настоя за одобрение Вихър.

Въпреки присъствието на такъв кон, не личеше Вихра да изпитва безпокойство. Освен ако не се вземеше пред вид, че откъсна копчето на блузата си и го засмука вместо бонбон.

- Все пак какво е това?

- Съвсем млад кон, който предизвиква възторг. Вихра мълча цяла минута. Какво пък, може би точно такъв кон ще шашне барон фон Крит.

- А един шашнат барон се побеждава по-лесно, нали? - предположи тя.

- Не-не, сега аз ще възседна този... - Вихър не набра кураж да нарече кон четиристъбленото дърво, пасящо кротко край тях. - И ще препусна с него, а ти ще тичаш с всички сили след мен заедно с акумулатора.

Вихра кимна разбиращо.

- Ясно. Щом наближиш барон фон Криг, ще ти подам акумулатора да го треснеш по главата.

- Нищо не ти е ясно! Важното е да не изоставаш, за да не скъсаш кабелите.

- Ясно. Трябват ти здрави кабели, за да вържеш барона.

И това не било. Вихър каза, че нямал време точно сега да й чете лекции по електротехника, но с три думи: от акумулатора по кабелите ще протече ток; токът ще премине в мечовете; мечовете той ще използува като електрожен.

- Ясно! С електрожена ще завариш доспехите си - рече Вихра, озадачена защо ще ги заварява в движение - той върху коня, тя търчейки подир него.

Виж, за доспехите Вихър беше забравил. Мярна му се мисълта да изпрати Вихра да доведе някой рицар, но се отказа. Първо, Вихра щеше да домъкне неподходящ рицар - доспехите му или ще са големи, или малки. Второ, рицарят едва ли ще се съгласи да даде доспехите си под наем. Трето, Вихра изобщо никого няма да доведе - кой рицар ще тръгне, ако го примамват с „пис-пис" и „кът-кът"!

- Ще се справим с подръчни материали - затършува в багажа Вихър.

Какво ще правят с него? Бидонът от бозата се удиви до дъното си. Дори по-нататък, защото тъкмо дъното Вихър изби с големия чук. После се напъха вътре и Вихра със същия чук натъкми бидона плътно по тялото му.

- Дишаш ли? - осведоми се тя като привърши. Дишал. Макар и трудно.

Вихра го поочука оттук-оттам и му осигури по-свободно дишане.

- Страшни доспехи! - огледа го тя. - Същински рицар! - увери го тя. - Особено с тоя надпис на гърдите „Боза - 20 литра" - не се сдържа тя и прихна.

Вихър я помоли да не бърза да се смее - още не бил в пълния си блясък. Щедро намота по ръцете и краката си станиолови ленти и Вихра трябваше да признае, че сега - да, сега тъй блести, че в негово присъствие никой не би рискувал да свали слънчевите си очила. Дори да няма слънце.

Вихър се чувствуваше поласкан.

- О, ти не си ме видяла още как изглеждам върху коня!

Тя обаче не го видя скоро върху коня.

От подмладяването ли, от що ли, конят капризничеше. Не искаше да легне на земята, та Вихър да го яхне.

- Виж го ти! - ругаеше Вихър. - А камилите лягат! И едногърбите, и двугърбите!

Тия сведения никак не действуваха на коня. Той стоеше прав, като че беше свикнал да го възсядат именно в това положение. Подобно поведение имат не само сивите коне. Всички коне стоят прави, когато ездачите ги яхват.

Големият храст - с жилавите , с острите, с големите бодли - не очакваше, че в него ще посмее да се навре живо същество. А то не само се навря, ами се изкатери чак на върха му.
Едва крепейки се, Вихър припираше:

- Бързо доведи коня под мен, за да скоча върху него!

Вихра го доведе.

И?

Вихър скочи добре: разкрачен, за да седне удобно на седлото, и с разперени ръце, за да хване здраво юздите.

Трябва да се признае, че снегът доста омекоти падането му и спомогна за великолепно изпълнения шпагат. Впрочем какъв е бил шпагатьт не се знае с положителност, защото Вихър потъна под снега.

Вихра изрови брат си и му разказа, че когато той скочил, конят се уплашил малко. Толкова малко, колкото да се изправи на задните си крака. И на нея й се сторило, че Вихър иска да го яхне откъм корема. Вярно ли е?

- Ти изпусна юздата! - обвини я Вихър.

Той отново се покатери на храста и всичко се повтори, включително и въпросът на Вихра защо непременно държи да яхне коня откъм корема. Разликата беше само в това, че конят се беше изправил на предните си крака.

- Не се учудвам защо рицарите носят броня! Щом така ги газят с копита преди всяко яхване, не се учудвам!

Тъй или иначе Вихър възседна коня. С помощта на дълга върлина, с която изпълни знаменит овчарски скок.

- Дръж се сега, барон фон Криг! - размаха мечовете Вихър.

Конят препусна и повлече Вихра с вързания на гърба й акумулатор.

В същото време в ложата, откъдето дамите наблюдаваха турнира, се водеше следният разговор:

- Ой, искам още пет!

- Непременно, госпожо баронесо! Заради прекрасните ви очи вашият съпруг ще срази непременно още пет рицари!

- Дори шест! - заклеваха се по-дръзките ласкатели. - Дори седем! - заклеваха се най-дръзките.

- Ой, искам още пет! - настояваше баронеса фон Криг, която можеше да брои само до пет и за нея петицата беше най-внушителната цифра.

И други такива си бръщолевеха дамите, милвайки с погледи победителя.
А победител беше все барон фон Криг.
От началото на турнира той беше убил на място четирима рицари, петият береше душа. Неколцина лекари се въртяха около него и се съвещаваха.

- Раната е твърде дълбока - рече един.

- Доста кръв е загубил - рече друг отляво.

- Ако бог е милостив... - рече друг отдясно.

- Бог е милостив! - рече друг отзад и всички се обърнаха да чуят мнението на най-известния от тях - лекарят с червената жилетка. Той беше лекувал краля! Предишния. Имаше доста заспал вид и колегите му подозираха, че през нощта е бил изключително бодър. Миризмата на вино, обгръщаща го с невидим плащ, потвърждаваше това.

За повече важност той изломоти нещо на латински, а после добави, че на берящия душа рицар трябва да се пусне кръв. И приведе пример как той лично, с ей тоя скалпел, е пуснал кръв на краля. На предишния.

Само червената жилетка знаеше, че тъкмо кръвопускането с ей тоя скалпел бе помогнало на краля да стане предишен, а тя бе една от наградите, с които сегашният крал се отблагодари на лекаря.

Ония обаче не знаеха и приеха предложението му с ентусиазъм. Един през друг заработиха със скалпелите. Помагаха на ранения. По едно време от нещастника престана да тече кръв и лекарите възмутени вдигнаха ръце от него. Щом е позволил на жизненоважната за организма му течност да свърши, нека си бере греха! Те се отказват да го лекуват! И си прибраха скалпелите.

По-късно баронесата се кълнеше, че била извикала „Ай!" при появата на Вихър, защото точно тогава се убола с игла. Чиста лъжа! Наоколо много добре чуха, че тя извика „Ой!". И то възторжено. Пък и никаква игла не се намери в ложата на дамите.

А баронът наистина се шашна. Кой ли ще е този блестящ рицар, възседнал такъв млад кон с крака, могъщи като дъбови дънери?

Летописецът му подсказа:

- Аз съм чувал за него - о, какво съм чувал! Дори съм виждал със собствените си очи как в страшни битки - о, най-страшните! - сразява наведнъж по двайсет тежковъоръжени рицари заедно с конете. Без да се броят жребчетата - о, без жребчетата!

- Това хич не е малко! - изтръгна се от изумения барон. Изненадата така сви диафрагмата му, че усети как плаващите му ребра удариха в гръбнака.

- О, хич не е малко! - присъедини се летописецът. - Нали виждате, на бронята му пише 20, ще рече: сразява наведнъж по двайсет рицари заедно с конете, без да се броят жребчетата - о, без жребчетата!

Моментът беше повече от подходящ и Вихър се провикна:

- Барон фон Криг, аз, бидон фон Вихър от славния рицарски орден на бозата, те призовавам на двубой!

- Ау-у! - долитна от дамската ложа. - Сега бидон фон Вихър ще хвърли ръкавица на барона!

По онова време всички рицари са носели ръкавици. Не за да топлят ръцете си, а за да си ги хвърлят един другиму в лицето, когато си обявяват двубой. Нещо като мода на епохата.

Вихър беше забравил за ръкавиците, но не загуби самообладание. Напротив, закани се да им смени модата и тикна крака си под носа на Вихра. Тя мълниеносно се досети, че трябва да го събуе и да му подаде чорапа.
Вихър го запокити в лицето на барон фон Криг.

- Приеми моята ръкавица, ако не си страхливец!

- Ой, колко е изискано и благородно ръкавиците да се носят на краката! - възхити се баронесата.

Ласкателите вкупом я увериха, че изказването й е толкова мъдро, та няма накъде повече, а баронът намъкна ръкавиците си върху ботушите. Впрочем само се опита да го стори, защото те категорично отказаха да се нахлузят в присъствието на половинметровите му шпори.
Баронесата му хвърли продължителен поглед.
Баронът й го върна.
Мненията им един за друг се срещнаха. Някъде по средата между тях.

Нейното: не, този барон не е роден по естествен път; по-скоро майка му е намерила в гората парче гнило дърво, осиновила го, но колкото и да го гледала, възпитавала, лъскала - постигнала само едно: пораснал голям пън с чворове по кората и хралупа в главата.

Неговото: не, тази баронеса не е родена по естествен път. Майка й е намерила в гората една сврака, но колкото и да я гледала, възпитавала, лъскала - постигнала само едно: пораснала голяма сврака с дълга човка и къс ум.

Двете мнения притихнаха върху снега и се превърнаха в буци лед. Което не беше неочаквано - те отдавна бяха ледени едно към друго.

Но иначе баронът беше рицар, а баронесата - дама.

- Изглеждате чудесно, бароне! Гордея се с вас!

- Старая се заради вашите прекрасни очи, баронесо!

- Баррроне!...

- Баронесссо!...

И други такива.
С останките от ръкавиците, набучени на шпорите му, баронът възседна коня, изрева войнствено и насочил копието си към Вихър, се хвърли напред.
Вихър препусна насреща му с бойния вик на своя рицарски орден:

- Боза-а-а!

Кабелите се опънаха и Вихра затича. Тича обаче едва няколко метра и се спъна. Ако се беше проснала по корем, щеше дори да се радва, защото би продължила да се влачи, а тя се преметна презглава и се заби до колене в снега. Кабелите се обтегнаха като струни и с такава сила дръпнаха Вихър, че той изхвръкна от седлото и въртейки се плавно във въздуха, прелетя над Вихра и тупна зад нея.

- Пречех ли ти с нещо, че яздех, или ме смъкна от седлото само за да ми кажеш, че не ти се тича?

- Спънах се.

- На подобен турнир нямаш право да се спъваш! - забрани Вихър. - Или искаш цял живот да се червиш от срам, че не си изпълнила докрай дълга си на оръженосец? - намеси и бъдещето Вихър и без да дочака изчервяването на сестра си, попита: - А сега кой ще ме качи на коня?

А?

За щастие конят също се беше спънал и лежеше обзет от ужас, че отново ще го пришпорва оня, дето така страшно вика „Боза-а-а!".

- Аа, поучи се от камилите, нали? - погали яркочервената му грива Вихър, метна се върху него и нададе страшния вик: - Боза-а-а!

- Джанка-а-а! - изрева неистово баронът. Вихър трепна. Не, не се смути от баронския рев, но нещо нередно ставаше покрай него. Какво е това? Какво прави Вихра?

Тя не смяташе, че прави нещо особено. Просто бягаше наравно с коня, решена с цената на всичко да изпълни докрай дълга си на оръженосец.

- Спри! - кресна й Вихър.

Тя се понесе още по-устремно: изпревари галопиращия кон, стрелна се пред изумения барон (какво му става на този оръженосец?), мъкнейки с кабелите Вихър, а той, за да не изхвърчи за втори път от коня, се беше вкопчил в жълтите му уши и почти го влачеше след себе си.
Нещастният кон препускаше с все сила и се чудеше от зелената боя ли се е подмладил, или някой от добри чувства му помага да тича..

- Спри! - дереше гърло Вихър. Вихра спря чак като навлезе в гората и гневно се обърна към него.

- И да се скъсаш да крещиш - тя едва си поемаше дъх, - не мога повече! - тя седна в снега.

С което обиди Вихър. Сякаш му доказваше, че между декември и януари има още един месец.

- Ти какво? - погледна я той. - Ти ще изкараш, че аз съм те насилвал да тичаш? - погледна той коня, сякаш го призоваваше за свидетел, че се е съсипал да вика „Спри, Вихре, спри!".

- Тъй ли? А пък аз мислех, че викаш „Спринт, Вихре, спринт!".

Дотърча оръженосецът на барона и предаде, че неговият господар искрено се надявал бидон фон Вихър да престане по някое време да препуска насам-натам из полето и да се срещнат най-сетне в двубоя, че станало обед.

- Чу ли! - рече Вихър. - Излагаш ме пред барона! По обед!

Сега баронът и Вихър застанаха съвсем близо един срещу друг - и двамата се страхуваха да не се разминат за трети път.

Летописецът извади най-дългия пергамент, убеден, че щом ще се бият двамата най-славни рицари, двубоят ще продължи дълго.

- Големият двубой, о, най-големият, започна... - написа той и онова, което видя, го накара да съжали, че може да пише. По-добре да беше се родил козел. Козлите са неграмотни. Дори вол да беше се родил. И воловете едва ли умеят да пишат - наистина щеше да оре цял живот, но поне нямаше да бъде принуден да записва събития, заради които непременно ще му вземат десет пъти живота.

Доспехите на барона помнеха много турнири, които започваха точно така: конете цвилят, рицарите реват, че посвещават победата си на очите, косите, ръцете или други явни и скрити прелести на дамите на сърцата си; единият от тях (и това не е барон фон Крит!) лъже, защото не побеждава, а се свлича посечен на земята; дамите на трибуната (начело с баронеса фон Крит) пищят от възторг.

Но доспехите на барона не помнеха турнир, който да е свършвал така: бидон фон Вихър опря мечовете си в тях, изскочи мълния, нещо изсъска и срязани на две, те паднаха в снега.
Баронът остана гол. Гол и опозорен пред прекрасните очи на баронесата. Гол и опозорен пред най-славните рицари, стекли се от цялото кралство да участвуват в турнира.

- Свърши се - слезе от коня Вихър - Натрихме му носа - хвърли акумулатора Вихра. - Руфо няма да се черви вече, че ни е брат - тръгнаха двамата към летящата чиния.

А летописецът хлипаше и се чешеше с перото по носа, като че ли и неговият нос беше натрит. Как да опише края на бойния път на барона? Такъв позорен край!
И отново го спаси природната картина.

- И в този най-студен ден - о, най-студеният! -написа той, - на това снежно поле - о, най-снежното! - продължи той - големият двубой - о, най-големият! - първо започна и после свърши! - надраска набързо и без излишни подробности правдивото перо на летописеца.


Глава 16