Двадесет и първа глава
Теди иска да стреля, а Джони и Бил се
интересуват какво пише на първа
страница на вестника
и обесват шефа

Теди Таблетката изгуби търпение.

- Още ли се мотаеш с тая врата, бе? Ако се беше похвалил, че не можеш да я отключиш веднага, щяхме да вземем суха храна за три дни!

- Щяхме - съгласи се Бил. - И уиски за три дни щяхме да вземем.

На Джони само това подмятане му липсваше. Не стига, дето си скъса ръкавиците, докато изпробва всички ключове, шперцове и ред други хитроумни бръквания в ключалката, а тя какво? - нищо. Оставаше невъзмутима като тухла. Тухлите са неодушевени предмети. Затова не могат да се възмущават.

Джони блъсна вратата с рамо и призна:

- Нещо заяжда, шефе! - блъсна с другото рамо (Бил му помагаше с ритници) и се закле, че такова заяждане не му се е случвало никога. Даже с оня катинар, чиято дупка за ключа била голяма колкото гараж, и си играл с него цяла седмица.

Теди подхвърли, че вместо да си е играл цяла седмица, по-умно щял да направи, ако минел през катинара направо с автомобила си, и посегна към бравата.

Бравата оцени жеста му като единствено целесъобразен. Досега недоумяваше защо изтезават ключалката и ритат вратата.

И така, щом Теди докосна бравата, вратата се отвори плавно и с достойнство, защото изобщо не беше заключена.

Чу се леко скърцане, но то не идваше от пантите, а от зъбите на Теди. Шефът и Джони се гледаха повече от минута, след което Бил им каза:

- Достатъчно. Ако непременно трябва да си кажете нещо с очи, отложете го за после.

- Джони, грабвай стоката и след нас! – наказа го Теди и двамата с Бил се понесоха надолу по стълбите.

Чак в партера видяха, че Джони не ги следва.

- Да не са го спипали?

- Не думай! - ужасен от това предположение, Бил незабавно стреля по посока на онези, които са спипали Джони.

От левия джоб на Теди се посипаха дребни монети. Куршумите така го бяха срязали, че когато бръкна в него, ръката му безпрепятствено се показа навън. Но той се отнесе нехайно към свиркащите около сърдечната му област куршуми.

- Пръсна всичките ми стотинки за телефон.

Едва в следващата секунда го обхвана непреодолимо желание да изтръгне пистолета от ръцете на Бил и да стреля, да стреля, докато свършат патроните.
Причината обаче за тези дълбоки и силни чувства не беше Бил.
Причината беше Джони.

- Какво е това? - изхриптя Теди с глас, от който въздухът наоколо се йонизира.

- Произведение на изкуството - обясни Джони, комуто и през ум не беше минало, че „стоката" е куфарът с маймунката и бе домъкнал една от зелените масички. - Ей на такава масичка да поиграя карти - смъкна я от гърба си Джони, - пък ако ще да умра после! - завърши жертвоготовно Джони. Но макар да говореше на пресекулки, беше ясно, че няма нищо против да играе на такава масичка и след смъртта си.

Страстта към покера се пробуди у Джони внезапно в понеделник. (Не този понеделник, а преди няколко години, когато осъмна безработен.) От мъка ли, от глупост ли последните си пари хвърли на покер. Спечели. Във вторник загуби. В сряда отново спечели. В четвъртък отново загуби. В петък, за негова изненада, пак загуби. Съботата го докара до отчаяние: обраха го до шушка, но великодушно му върнаха панталона и вратовръзката, за да отиде прилично облечен до реката. Нали натам се е запътил; нали не му остава нищо друго освен да се удави? Джони рече ъхъ, ала отложи давенето за неделя и, както се изясни по-сетне, добре стори.

В неделя, вървейки решително към реката, изведнъж си спомни, че не се дави всеки ден, та да го прави как да е. Върна се в къщи и старателно се избръсна, изпра си вратовръзката, оглади си панталона и пак тръгна.

Стигна до реката и попита един рибар дали водата е студена. Рибарят посочи треперещото на въдицата му кленче.

- Значи е ледена - заключи Джони. Спомни си, че не се дави всеки ден, та да е свикнал с ледена вода, и отиде в бара да се сгрее с уиски. Ако някой го почерпи, разбира се.
Почерпиха го.

Теди Таблетката и Бил Снайпера го поканиха на тяхната маса, понеже бил единственият гладко избръснат в бара. При това с изпрана вратовръзка и огладен панталон. От дума на дума откриха у него неподозирани способности да отключва всякакви ключалки (нали преди да стане безработен, е бил шлосер). Теди го нарече Джони Шперца, а Бил стреля в тавана.

- А покера? - уплаши се Джони. - Ключалките няма ли да пречат на покера?

Теди го увери, че ключалките няма да пречат. Напротив, те щели да носят парите за покера. Нека приеме тази сума като аванс срещу бъдещата работа.

- Но - предупреди Теди, отброявайки банкнотите, - рано или късно ще загубиш всичко. Такава е играта. Друг изход няма.

- Има - рече Джони и чак се стъписа от хрумването си. Не му се вярваше да го е измислил той. Невъзможно беше. Всичко се преобърна в него и той усети как кръвта му тръгва в обратна посока - взе да вдишва въглероден двуокис и да издишва кислород. Тъй му се струваше.

Прибра се в къщи, заключи вратата, пусна пердетата, раздаде карти за двама. После затича ту от едната страна на масата, ту от другата: играеше сам със себе си. Дясната ръка срещу лявата. Беше чудесно, защото която и ръка да спечелеше, парите оставаха негови. Нещо като местене от единия джоб в другия.Да, но с течение на времето дясната ръка се научи да играе по-добре. Тя стана изключителен мошеник, нагло блъфираше и почти непрекъснато печелеше. Джони започна да я уважава. Беше му безкрайно симпатична, защото му позволяваше да изгуляе парите или да ги прахоса както му скимне.

А лявата беше непоносима. Сякаш не проумяваше, че Джони вече не е Джони Шлосера, а Джони Шперца. Играеше честно, направо глупаво. И спечелеше ли (което й се случваше твърде рядко), му погаждаше номера. Събуждаше у Джони отдавна приспани желания да бъде добър.

Веднъж Джони се шляеше по улицата, пустосвайки лявата си ръка, която беше спечелила и го възпираше да влезе в бара. На една пресечка видя голяма тълпа - всички крещяха и сочеха нагоре. Някакъв младеж се канеше да скочи от покрива на многоетажна сграда. Понеже бил безработен. Гладен. Самотен. Нещастен. Животът бил отвратителен. И други такива.

Лявата ръка смуши Джони под лъжичката и той се развика:

- Не скачай! Ще ти дам пари, няма да умреш от глад! Слез!...

Оттогава двете му ръце се намразиха. Играеха така настървено една срещу друга, че стигаха до бой. Ожесточен. И за да не го питат от какво са синините и драскотините, Джони сложи ръкавици.

- Шефе - рече Джони, - докато Бил донесе куфара, аз ще поиграя покер на масичката. Не бива такова произведение на изкуството да се пренебрегва.

- Никакви карти по време на акция! - забрани Теди и зяпна.

Бил се връщаше, нарамил другата зелена масичка!

Джони прихна.

- Не се сърди, шефе. Джони стана сериозен.

- Старае се човекът.

В гласа на Джони прозвуча съчувствие.

- Толкова вижда нещастният!

От съчувствие премина към защита на Бил.

- Той е убеден, че носи куфара. Бил стовари масичката върху краката на Теди и докладва:

- Донесох куфара, шефе!

Теди плю върху масичката и изтича за куфара.

- Най-после ни взеха - въздъхна Вихър. Сякаш издухването на повече въздух, отколкото си поел, е облекчение. - Още малко и щях да повярвам, че тия гангстери са страшно разсеяни.
Куфарът се отвори и двамата се изтърколиха в огромния багажник на пепелносив форд. Някой веднага стисна нашия Вихър за гърлото и започна да го души. Вихър го ухапа.

- Помощ! - изпищя Вихра. - Някой ме хапе по крака!След ожесточено боричкане установиха, че са сами в багажника и се извиниха един на друг.

Моторът с мощност триста конски сили изрева като динозавър в разцвета на младостта си и понесе колата, без да се съобразява със завоите: на завоите тя се накланяше толкова, че оставаше на две, а понякога и на едно колело. Вихър и Вихра заедно с инструментите се преобръщаха и дрънчаха в багажника.

- Така ли са решили да ни ликвидират? - успя да попита между два завоя Вихра.

Колата се занесе, крикът се откачи, намери гърба на Вихър и направи точен отпечатък на зъбните си колела. Вихър изохка, че това го радва. Това показвало, че гангстерите си нямат понятие от центробежна сила и рано или късно техническото им невежество ще се обърне срещу тях - колата ще изхвръкне на някой завой.

- А ние? - обезпокои се Вихра. - Нали и ние сме в колата?

Вихър я успокои, че този факт бил без значение за центробежната сила. Тя, центробежната сила, не се интересувала кой е в колата.

Навлязоха в някакъв град и Теди закопча предпазния си колан. Сега ще им покаже как се кара кола!

Градът му беше до болка познат и противен, защото имаше един милион жители. Те сякаш никога не спяха. Сякаш любимото им развлечение беше дасе возят в колите си и да задръстват улиците. И де да бяха само те: един милион автомобили - голяма работа! Но по най-скромни изчисления на Теди в този милионен град се изхитряваха по необясним начин да се търкалят два милиона таратайки наведнъж. Понеже това противоречеше на здравия разум и на аритметиката, Теди подозираше, че поне половината автомобили се движат без шофьори. Нещо като автомобили-призраци.

Подозренията на Теди никак не тревожеха пепелносивия форд. Той летеше, без да намалява скоростта и без да се съобразява с посоки, знаци, светофари и други такива. Като с човешката логика например.

За ужас на пешеходците фордът предпочиташе тротоарите и подлезите. Може би защото там по-рядко се срещаха автомобили? Или това беше станало законно положение? Дявол знае - фордът сегиз-тогиз се връщаше и на уличното платно.

Пешеходците иди-дойди, ала шофьорите на останалите коли бяха потресени. Колкото повече наблюдаваха поведението на сивия форд, толкова повече сиви кръгове се въртяха пред очите им. Някои си внушиха, че са забравили къде е дясно и къде ляво. Други - че по рождение не знаят къде е горе и къде долу. Трети се ужасяваха от мисълта, че по обед е сменен правилникът за движение, а те не са информирани и ето: киснат като идиоти на червения светофар и се пулят вместо да минат, както прави фордът.

Дребно фолксвагенче изгуби самообладание, напусна улицата и благоразумно се шмугна в една градинска алея. С бели рози.

За общата му цялост обаче и за блясъка на боята му беше по-добре да не се подчинява на волана. По-добре да беше се проврял през розите и да беше скочил отсреща в шадравана. Наистина, щеше да се намокри, но какво е намокрянето пред онова, което последва!

Фордът намигна с фаровете си на сгушения като костенурка Фолксваген, сякаш го попита: „Е? Защо си се наврял в градината? За да ти размажа физиономията ли?". После, без да дочака отговор, го подбра с могъщата си броня и го подхвърли нагоре - букет бели рози с Фолксваген в средата. Трогателна картинка!

На съседната пейка две хлапета се скараха. Какво салто било направено? Едното твърдеше, че било двойно, другото - че било тройно. В края на краищата нямаше значение, защото салтото не беше изпълнено сполучливо: фолксвагенът се приземи на покрива си.

От удара фордът отскочи и налетя на вестникарски павилион. Павилионът се взриви - на всички страни се разхвърчаха вестници, илюстровани списания, цветни картички, безброй пощенски марки и един вестникопродавач, крещящ, че не е виновен за това, което пише във вестниците, той не съчинявал лъжите, той само ги продавал. В този дух той продължи да бълнува и в болницата, но го оправдаха със сътресение на мозъка.

Като премина благополучно през павилиона (ако не се брои предното стъкло, което издрънча на тротоара), фордът влетя в една тясна улица и всичко живо се изпокри.

По-късно тези, които наблюдаваха от горните етажи, разказваха, че гледката била великолепна: фордът хвърчал на зигзаг. Същински бобслей! Живеещите в партера не вярваха. Естествено. Фордът трошеше ту прозорците вляво, ту прозорците вдясно и не създаваше кой знае какви условия за възхищение.

Още в началото на улицата Теди Таблетката изрева с не свой глас:

- Махнете веднага това, иначе ще ви убия!

Джони, който играеше покер сам със себе си на задната седалка, и надигащият шишето с уиски Бил се сепнаха. Шефът, винаги им забраняваше по време на акция да се занимават със странични неща и те побързаха да изхвърлят навън бутилката и картите.

- Махнахме го, шефе!

- Не виждам да сте го махнали! - продължаваше да реве Теди.

Джони и Бил недоумяваха: какво ли друго вбесява шефа? Джони предположи, че това е новият каскет на Бил и го стъпка. С пета.

Бил му намекна, че не е прав за каскета, развързвайки внимателно коприненото шалче на Джони.

- Ето какво трябваше да се махне - уточни той и пусна шалчето през прозореца да лети на воля.

Когато двамата останаха полуголи и вече нищо не ги дразнеше в тоалета на другия, Теди тихо заяви, че не знае с какво се занимават в момента, но сигурно е съвсем идиотско, щом не се сещат да погледнат към него.

- Но не съжалявайте - заключи пророчески той, - в замяна скоро ще си видите снимките по некролозите.

Намекът за близкия край накара Джони и Бил да погледнат озадачено. И като го видяха, още повече се озадачиха.

Шефът бе увил главата си с вестник и кормуваше слепешката. Джони побърза да го похвали за сполучливата маскировка, а Бил се поинтересува точно на тази улица ли е роден, та се страхува да не го познаят съседите. После и двамата му се извиниха, че говорят глупости. То отдалече личало, че шефът чете вестник и полюбопитствуваха какво пише на първа страница. На първа страница винаги пишели най-важните работи.

- Пише, че сте кръгли идиоти! И ще го пишат всеки ден, докато сте живи! И след това! И на останалите страници! - хриптеше Теди, мъчейки се да разкъса със зъби вестника, за да не се задуши.

Тогава Джони и Бил отново се спогледаха и допуснаха, че може би Теди не е увил нарочно вестника около главата си.

Бил каза, че трябвало да започнат с вестника, а не с новия му каскет и се зае да помага на шефа. Въздушната струя, нахлуваща през счупеното предно стъкло, го затрудняваше. Много.

- Напомня ми - сподели той - за урагана, дето миналата година ме подмяташе от дърво на дърво като лимоненожълто канарче.

Джони се усъмни, че миналата година Бил е приличал на канарче. И то лимоненожълто!

А Теди мълчеше. Изглежда тридесет и двете страници на вестника му пречеха да се изкаже по въпроса за лимоненожълтите канарчета.

Той пусна волана и размаха ръце с призивни движения. Джони бързо нави края на вестника около китката си, запъна крак в предната седалка и дръпна с все сила.

Теди излетя стремително нагоре, блъсна с глава тавана и в най-безгрижна поза се настани на задната седалка между Джони и Бил. Ако колата не летеше със сто и петдесет километра в час, това не би ги учудило: шефът и друг път е сядал между тях. Но сега? В този съдбоносен момент да зареже волана и да седне между тях такъв отпуснат и размекнат?

Те се надвесиха над него да разберат дали както се е разположил няма да поиска да му запалят пурата и в същия миг осъзнаха какво бяха сторили. Бяха обесили шефа!

 

Глава 22