Пета глава
Майчето, татко и бабчето се любуват на попови лъжички в кафето и вземат важно решение, след което ютията разбира, че угаждане няма

В четвъртък вечерта, след като Вихър сам състави задача за капацитета на ядрен реактор с дистанционно електронно управление и я изчисли по интегралния метод, татко се почеса зад ухото.

- Чудеса! - възкликна той.

Обаче главното чудо за тази вечер още не бе станало и той тепърва щеше да се почесва зад двете уши.

- Съсредоточи се и слушай внимателно - вдигна показалец Вихър, сякаш показалец и предупреждение са едно и също нещо. - Идеята ми на пръв поглед е фантастична, но в действителност е напълно осъществима - увери го Вихър. - Математическите изводи недвусмислено потвърждават това - опря се на математиката Вихър. - Гледай!

Нашият Вихър беше неудържим. Изписваше безкрайни формули в тетрадката и когато тя свърши,продължи на покривката. Бялата.

Татко се притесни. От една страна, ако в тази минута влезеше бабчето,щяха да си изпатят заради покривката. От друга - Вихър доказваше нещо не-вероятно. Можел да построи машина на времето и да отиде с нея където си ще. И татко да поразходи.

- По избор: в миналото при цар Навуходоносор или в бъдещето при внуците си - пошепна татко.

Вихър възприе шепота като съмнение и захвана още по-страстно да защитава машината на времето. Уплашен, че татко трудно ще разбере без нагледен пример, скочи на масата.

- Ето, все едно че съм в бъдещето. После се навря под масата.

- Тук е миналото. А столът, на който седиш - настоящето.

От възбуда той се чукаше и драскаше с химикалката по челото и не забеляза кога татко излезе от стаята и отиде да сподели с майчето.

- Според твоя син - нахвърли се върху нея той, - щом съм главен инженер, редно било да знам теорията на относителността по-добре от Айнщайн! Да правя преди вечеря, на гладен стомах, открития в кибернетиката и нощем, вместо да спя както всички нормални хора, да конструирам биохимични модели. Ти имаш ли представа от биохимични модели?

Майчето нямаше представа и татко призна, че и на него не са му твърде ясни.

- Но на твоя син са ясни! - посочи той клечащия до контакта Кики - Ето ти го: жив-живеничък био...

- Туй е нищо! - подаде се от кухнята бабчето.- Ще му взема пластелин. Нека меси каквито си ще формички и модели.

Татко изтръпна, че тя посред нощ ще хукне да търси пластелин и рязко смени темата. Започна да разправя как колегите му по цял ден се възхищавали от нейното кафе. Веднъж го пили, но не можели да го забравят. Ароматът му ги будел нощно време. То не било кафе, а чист еликсир. Балсам, който излекувал завинаги и тях, и роднините им. От разни болести. А един подпитвал дали в приготвянето му няма свръхестествена тайна. И други такива съчини.

- Чак пък,, чак пък... - скромничеше бабчето. - Ей сегинка ще сваря същото кафе, та да видите, че не е чак пък... - завтече се към кухнята бабчето. Тя готвеше изключително вкусно и бързо. Вихър даже я подозираше, че надали сколасва само с ръце - вероятно си помага и с крака. Кики измъчи сметачната линийка и получи същите резултати: помага си и с крака. Иначе не би готвила толкова бързо и вкусно!

Щом останаха насаме, татко извади химикалката.

- Вече мога спокойно да ти обясня какво чудо още е намислил твоят син.

Ако се съдеше по извивката на веждите й, формулите донякъде затрудняваха майчето, затова татко премина към нагледния пример: ту се катереше върху масата, ту се завираше под нея, ту - върху масата, ту - под нея...

Майчето вече беше на път да вникне в същността на чудото, когато се чу звън от счупено. Видяла татко да тича по масата с чело, надраскано с химикалка, бабчето изтърва чашите с кафето и застина в неудобната поза на човек, секунда след като е седнал на стол, а столът - виж ти! - бил със счупен крак.

Поясниха й, че това е нагледен пример и бабчето престана да се тюхка за татко. Разтюхка се за кафето. Ама нищо де. Ей сегинка щяла да свари друго.

Татко я посъветва да внимава да не падне пак, отстъпи крачка и се сгромоляса от масата. Разбира се, направи всичко възможно падането му да не се приеме за случайно. Нарочно било. Някаква шарка на килима изведнъж събудила интереса му, та побързал да я разгледа отблизо.

После се нажали. Заради Вихър четял два пъти повече, отколкото по време на следването в университета. Едва ли щял да издържи дълго на неизмеримото напрежение.

- Но ако издържиш - обнадежди го майчето,- може и професор да станеш!

- Да... - проточи татко по начин, от който не се отгатваше съгласен ли е да стане професор, или напомня, че се е свечерило. - Не успях да го накарам да обикне изкуството и това си е!Майчето спусна клепачи. Нещо като самокритика, че и тя не е успяла.

- А Вихра? С нейните точки! Докога ще ги рисува?

- Докато легне да спи - върна се с кафето бабчето, - пък утре отново...

- Питам защо точки, точки и нищо друго? - попита татко и сам си отговори: - Защото е откъсната от...

По неопределеното движение на ръката му майчето и бабчето предположиха, че Вихра е откъсната от стаята или може би не само от тази стая, а и от съседните - въобще от целия апартамент.

- От целия свят - довърши татко и мрачно предсказа, че с тая си отнесеност от всичко и най-вече поради омразата си към техниката, Вихра съвсем скоро щяла да се загуби в джунглата на абстракционизма.

Той, абстракционизмът, не е точно джунгла, а стил на рисуване, от който картините изглеждат доста объркани. Почти като джунгла.

Майчето и бабчето потънаха в дълбок размисъл, много дълбок - от него едва ли биха се измъкнали без чужда помощ.

Намери се помощник. Паркетът се разскърца, че ли маршируваше колона крачещи екскаватори в стаята влезе Кики. Заедно с въпроса си:

- Добре ли спахте тази нощ?

А след него, естествено, се появи и нашият Вихър. Малко е да се каже, че се появи. Той влетя. И то без крила!

- Може ли, както си пиете кафето, да ни обърнете малко внимание?

Обърнаха внимание най-вече на облеклото му. Вихър удовлетвори подчертания им интерес, кръстосвайки стаята със стъпката на манекен на модно ревю.

Те, манекените, стъпват доста особено, когато участвуват в модно ревю. Ако ходят така и в обикновения си живот, има опасност да получат тежки травми на ставите и гръбначния стълб. Затова не ходят така в обикновения си живот.

Вихър спря, преди да се контузи.

- Защо не   чувам  ръкопляскания?   Или  поне аплодисменти?

Всички гледаха в чашите си унесено, сякаш се любуваха на попови лъжички в кафето. А после едновременно възкликнаха:

- Какво си направил от ризата? Вместо него отговори Кики:

- Потник с яка. Аз му помагах. Кики даде още пояснения. За ръкавите.

- Което пречеше, трябваше да се махне. Кики се впусна в подробности:

- Вашата дъщеря има навика да изсипва сандъчето с инструментите върху главата на сина ви и масльонката се излива в ръкавите на ризите му...

Вихър добави, че тази риза била последната. Останалите отдавна били превърнати в потници с яки. Ако татко имал слабост към такива потници, с удоволствие щял да му ги подари. Препоръчвал му да ги носи с вратовръзка. По-елегантно щяло да бъде.

Татко каза:

- Хм.

- Дошъл съм за друго - върна се на целта на посещението си Вихър. - Покажи, Кики.

- Прощавайте, че ще застана с гръб към вас, но се налага - извини се Кики и се обърна. На гърба му личаха дълбоки резки. Нещо като белези от пила.

- Моята сестричка - посочи веществените доказателства Вихър - се кани да извади Кики от строя. Протрива изолацията, късо съединение и...

- Ще си отида, без да съм ви казал довиждане - скръбно произнесе Кики. - Нелюбезно, нали?

Тъкмо в този миг вратата се отвори, за да пропусне Вихра.

- Аа - провлече саркастично тя, - тенекеджиите са дошли да се оплакват?

Бабчето беше заинтригувана от тенекеджиите. Къде били? От какво се оплаквали?

- Говоря за брат си и тоя... - Освен с делничните обиди като ютия и тенекиена глава, Вихра нарече Кики изгорял котлон, счупена прахосмукачка, радиоапарат с отпоени транзистори, телевизор с пробит   екран,   издънена   кафеварка,   загряващ хладилник.... Измисли още двайсетина несъществуващи домакински прибора, които въпреки невероятните си дефекти, били къде-къде по-полезни от Кики.

Накрая така закрещя, че ако през прозореца влетеше гарга (малко трудно, защото беше затворен), щеше да учуди присъствуващите само с клюна си - подобен крясък щяха да са чували вече. От Вихра:

- Тенекеджиите заляха най-хубавата ми зелена точка с жълта боя и излъгаха, че пожълтяла от сезона. Узряла била за разлика от мен, тъй ми казаха!

Понеже майчето, татко и бабчето не вдигаха очи от кафето, Кики им препоръча да го пият, преди да е изстинало съвсем, и пожела:

- Да ви е сладко!

В кафето имаше доста захар и все пак то остана с впечатление, че го пият сякаш е с хинин. После пиха още. Много кафе изтече, докато бабчето си правеше самокритика. Наистина била остаряла. Наистина методите й на възпитание били изостанали. Децата трябвало да се възпитават по нов начин.

На развиделяване семейният съвет реши: спасението е в Руфо, червенокосия. Децата са вече достатъчно големи да научат за Руфо. Трябва да се разкаже на децата за Руфо.
Още същия ден майчето, татко и бабчето разбраха, че ще падне голямо гладене на ризи, та преди да почнат да разказват, включваха ютията. Защото Вихър и Вихра така се вживяваха, когато слушаха за Руфо, че сърцата им аха-аха да изскочат и за да попречат на подобна анатомична грешка, те ги притискаха с две ръце. Направо ги свиваха натопка. После се оказваше, че ризите им са на топка. В смисъл, че бяха смачкани и ютията все не смогваше да изстине.

Стигна се дотам, че щом чуеха името на Руфо, Вихър и Вихра се сещаха за ютията; видеха ли ютията - сещаха се за Руфо.

Е, понякога ставаха и недоразумения.

Майчето например понесе ютията към кухнята - трябва да оглади и нещо, а Вихра вече дърпа брат си.

- Хайде - вика - да слушаме!

Настаняват се в кухнята и чакат. Майчето глади, глади и току поглежда: какво им става на децата, че са се укротили толкова? Да не са направили някоя беля?

- Огледалото ли - пита - счупихте?

Не, не били го счупили, ами помислили, че щом включва ютията, значи пак за Руфо ще разказва. Но ако са се заблудили, да вървят да си гледат работата. В смисъл да играят.
Майчето веднага съобразява и казва, че не са се заблудили. Тъкмо се сетила за изключителните способности на Руфо, червенокосия като художник. Вихър мърмори, че тази страна от живота на неподражаемия Руфо не го привлича и на пръсти се измъква, а Вихра притиска с две ръце сърцето си и прехласната слуша как Руфо отвлякъл стареца с дългите мустаци от художествената академия.

Всъщност той не го отвлече - старецът доброволно го последва, при все че не биваше да мърда от стола, защото служеше за модел. Студентите не откъсваха поглед от мустаците му и рисуваха ли, рисуваха. Шега ли е - държавен изпит! Пък и мустаците си заслужавала. Да имаше автомобил, старецът преспокойно можеше да ги използува за стъклочистачки. Ей тъй - седи си зад волана, мустаците стърчат отляво и отдясно и бършат предното стъкло. Когато вали дъжд, разбира се.

Как Руфо се добра до него и какво му каза, остана тайна, обаче старецът изкукурига.

- Зелен петел! - посочи той към прозореца.

Студентите, че и професорите, се втурнаха да видят зеления петел, а когато се обърнаха да запитат модела къде е тази зелена рядкост, нямаше кого да питат. Нямаше модел. Моделът беше избягал! Избягал модел от държавен изпит - нечувано нещо!

Руфо доведе стареца в къщи и за да предаде цялото великолепие на мустаците му, ги нарисува в мащаб 10:1. Картината зае хола, спалнята и част от антрето. До закачалката.

- Това се казва портрет! - разнежи се старецът. - Обеща да ме нарисуваш по-добре от всички студенти, сбрани накуп, и удържа на думата си! -прегърна го старецът. Прегръдката е израз на добро чувство.

После разтри слепоочията си като човек, решил да напусне завинаги родния си дом.

- Край! Не мога да се разделя с него!

- Няма нужда да се разделяш. Аз ти подарявам портрета. - Руфо, червенокосия беше най-щедрото момче.

Да, ама старецът не можеше да се раздели не с портрета, а с Руфо.

- От чувства към теб, към големия художник, който рисува мустаци, а не точки...

Рече тъй и остана да живее у тях. Дълго живя...

Тъкмо свършва майчето да разказва и нашият Вихър подсвирва на сестра си от другата стая, където татко се суети около ютията. Тази с регулатора.

Естествено, Вихър не я вика да разглобяват Ютията с регулатора, ами да чуят нещо ново за Руфо, червенокосия.

Татко дълго чертае и рисува. С тушовка и четка. Уж чертеж, уж картина с маслени бои...

- Това е схемата на автоматичния струг с електронно запаметяващо устройство,      изобретен   и с сглобен от Руфо - гордее се татко.- За съжаление не мога да ви покажа струга, защото не знам къде е - съжалява татко. - Пътува някъде по света: показват го един месец на технически изложби, един месец на художествени   изложби.   Направо  симпозиуми  и международни конференции свикват за тоя струг. Инженери и скулптори се карат и не могат да го поделят. Едните доказват, че е техническо чудо, другите - съвършена скулптура...
Тук татко се впуска в подробности и забелязва, че когато говори за техническите изложби, Вихра зяпа през прозореца облаците; почне ли за художествените изложби, тя зяпва в него, а Вихър се заема с облаците.

Обезкуражава ли се татко, друго ли, но млъква. Изглажда им ризите и ги отпраща в кухнята. При бабчето.

Нейните истории бяха най-увлекателни, защото в тях бабчето беше герой, от когото Руфо не се делял ни секунда. Тоест, помощник-главен герой била. Тръгне Руфо да поправя водомера на съседите от долния етаж - бабчето му носи отвертка; тръгне да бави детето на съседите от горния етаж - бабчето мъкне дрънкалка. А за кафето да не говорим! По едно време целият квартал се стичал да пие кафето, направено от Руфо. Холът станал нещо като кафе-сладкарница. И,други такива разправяше бабчето.

Подвизите на Руфо тя описваше прекалено сериозно. И самият й вид беше прекалено сериозен: вчесваше се на прав път, който се сливаше с отвесната бръчка на челото й. Кики изчисли: кофа вода да се излее на главата й, ще се оттече по пътя и бръчката като по улук и веждите й ще останат сухи. Вихър провери изчисленията. Верни бяха.Затова в събота, зърнал бабчето с тая прическа, Вихър включи ютията и я подкани:

- Всичко е готово, започвай!

- Какво ли да е то? - хитрува бабчето.

- Да не са приказки за царе, царици и летящи кучета! - предупреждава Вихра.

- Разказвай за Руфо! - нарежда Вихър. - Той да е главният герой, пък другите ако ще да са котки и мишки.

Бабчето се страхува от мишки и избира котката.

- И тъй...

... Веднъж Руфо донесе в къщи малко котенце. Още слепичко. Погали го между ушенцата и го мушна под възглавницата.

- Да си на топло - метна му и юргана той. После отиде в млекарницата и поиска прясно мляко.

- Добре - рече бабчето. (Тогава тя още не беше пенсионерка и продаваше мляко.) - Имаш ли пари?

Ех!

Ако беше сънувала какво я чака, бабчето нямаше да отиде на работа. Ей тъй: щеше да си лежи в леглото, завита през глава, и да не шава. Разбира се, можеше да стане за малко - колкото да превърти два пъти ключа на вратата и да го хвърли през прозореца, та да не се изкуши по някое време да излезе.

Но, горката, нищо не подозираше и остави дето отвори магазина точно в шест часа, ами отгоре на това сега се усмихваше на Руфо.

- Е, къде са парите? Или си ги загубил, а?

Руфо пристъпи към нея и без заобикалки попита може ли под възглавница да се държи слон. Да, да, слон. Бабчето примигна,погледна вентилатора над вратата и сниши глас.

- Не.

- А сляпо котенце?

-Да.

- Котенцето пари яде ли?

- Не.

- А мляко?

- Да.

- С лъжица ли?

- Не.

- С биберон?

-Да.

Руфо извади от джоба си червен биберон, помами с пръст бабчето да си подаде ухото и прошепна:

- Аз имам и биберон, и сляпо котенце. Значи какво ми трябва - мляко или пари?

- Мляко.

- Тогава за какво говорим?

Бабчето отново се втренчи във вентилатора, който се въртеше ту наляво, ту надясно (вероятно и той се беше объркал от въпросите на Руфо) и смънка:

- Наистина, за какво говорим?И тъкмо да му подаде млякото, в магазина влезе една лелка, у която всичко беше закръглено, сякаш очертано с пергел. И думите също:

- Бутилчица прясно млечице, моля! Бабчето не сваляше очи от вентилатора.

- Имате ли сляпо котенце? - тихо попита тя.

- Не.

- Тогава няма мляко! - категорично отряза бабчето.

Лелката се разфуча. Плащала си с парите и си искала млякото! Дали щяла да го дава на глухи котки, или щяла да мие терасата с него, си било нейна работа! Хвърли парите на щанда и понечи да вземе бутилката, ала бабчето я стисна с две ръце.

- Как! Как! - съпротивяваше се тя. - Не показваш биберон и, хоп, млякото! Не може! Без червен биберон не може!

Сега вече лелката така зина, че вентилаторът се завъртя в обратна посока. И то по-бързо от всякога. Но все пак успя да забележи, че тя надви и взе млякото.

После чу как Руфо каза с абсолютна увереност:

- Тъй се случи днес, но утре ще дават мляко само на онзи, който трябва да нахрани сляпо котенце, а не на тази, дето щом си плащала с парите, можела да си мие терасата с него!

На излизане Руфо добави:

- И да знаеш, че ако днес няма такъв закон, утре непременно ще има!Нашият Руфо затвори вратата, но пак се подаде.

- Аз пръв ще гласувам за този закон. Да знаеш.

Докато Вихър и Вихра, затаили дъх, слушаха бабчето, ютията бавно се нагряваше. Като се нагря до необходимата температура, съжали, че не е чайник със свирка - фюют! - и тичат да те изключат. А сега какво? Ето какво: ще се нагрява! Може би трябва? Може би я чакат да се нажежи до червено? И тя се нажежи. Пак не дотичаха да я изключат. Значи искаха друго - да прогори дупка в паркета и да се скрие вътре. Скри се и веднага разбра, че угаждане няма. Бабчето я измъкна оттам с викове „Пожар!", а когато Вихър лисна кофа вода в дупката, съседите от долния етаж се развикаха „Наводнение!".

Глава 6