Шеста глава
бай Анто прилича на лява обувка,
обута на десен крак, и Вихър
се съгласява, че обстановката не
е подходяща да разговарят
за ушите на Вихра

И така: всички в къщи лягаха и ставаха с Руфо. В смисъл, че който не спеше, говореше за Руфо, а който спеше, го сънуваше. Дори Кики се промени. Вече не питаше само:

- Добре ли спахте тази нощ? Питаше още:

- Какво ново сънувахте за Руфо?

- О - въздиша майчето, - бяхме с Руфо на техническа изложба. Ама нали е сън, всичко преплетено: уж Руфо, пък уж Вихра, разглежда експонатите и ми обяснява, обяснява...

- Това все на сън ще ти се случва! - засяга се Вихра. - Наяве кракът ми няма да стъпи на техническа изложба! - тропа с двата си крака Вихра.

А татко затваря очи, като че ли на тъмно вижда съня си по-ясно.

- Заминавам за Япония - припомня си той, - а паспортът ми без снимка. Ами сега? Гледам: Руфо, ама нали е сън, уж Руфо, пък уж Вихър, сяда и ме рисува. Все едно снимка ми прави. Лепвам я на паспорта, удрят му печата и хайде в Япония...

- „Хайде в Япония" с моя рисунка все на сън ще ти се случва! - мръщи се Вихър. - Наяве ръката ми няма да пипне четка! - размахва и двете си ръце Вихър.

Пък бабчето само дето не плаче.

- Аз не спах. Нали Кики все ходи и ходи насам-натам... Та си спомнях как Руфо белеше картофи. Още не съм се наканила да готвя мусака и той напълнил цяла кофа...

- Извинете, цяла кофа ли казахте? - включва се в разговора и в контакта Кики. - Кой е изяждал толкова картофи? - тревожи се Кики. - Вредно е! - цитира Кики петдесет и трета страница от медицинската енциклопедия за вредата от преяждането. И се изключва от контакта.

- Цяла кофа! - не отстъпва бабчето. - Ходя по съседите с кофата и раздавам белени картофи. До днес си спомнят...

Кики иска да знае какво си спомнят.

- Кофата ли? Бабчето се сърди.

- Все пак кой е Руфо? - набра смелост да попита в сряда Кики, убеден, че всички ще разправят чудеса за него, но няма да се сетят да му кажат кой е все пак Руфо.

- Руфо, червенокосия е... - майчето, татко и бабчето тържествено се изправиха на крака. - ... е брат на Вихър и Вихра! - Майчето, татко и бабчето седнаха. Още по-тържествено.

- Брат ли?! - Вихра погледна така, сякаш пред очите й от кокоше яйце се излюпи пате. - Наш брат?! - Вихър погледна така,сякаш същото това пате каза „бау-бау".

Кики единствен запази самообладание и продължи да сипе въпроси:

- Къде сте го пратили? Надалече ли? Защо не ни пише писма? Или поне телеграми?

- Никъде не сме го пратили - увеси нос татко.

- Сам замина - просълзи се майчето. – От срам, че Вихра рисува точки и мрази техниката. От срам, че за Вихър изкуството е вятър и мъгла.

- Направи машина на времето и отлетя - разплака се бабчето. - Разкри си душата пред мен на тръгване: щял да походи малко из вековете, да се поучи от човешката история. Иначе как щял да стане истински човек!

Ами да, как ще стане!

И тримата поклатиха глави ей тъй. Като че ли клатенето на глава ей тъй и съгласието с Руфо е едно и също нещо!

- А много ми липсва.

- Много ми липсва.

- Много.

И на тримата им липсваше. Кой ли можеше да замести Руфо в техните сърца? Кики заседна над сметачната линийка да изчисли.

Този ден Вихър и Вихра отбягваха да се срещат. Ходеха замислени, спъваха се в мебелите, докато накрая Вихър се блъсна в татко и попита:

- Коя е движещата сила в живота?

Татко се бръснеше и беше насапунисал цялото си лице, но въпреки полетелите на всички страни сапунени мехури, отговорът му прозвуча съвсем сериозно:

- Любовта.

После обеща като се обръсне да поговорят по-подробно по въпроса.Нашият Вихър каза, че подробностите сега-засега не му влизат в работа и потърси Вихра.

- Трябва да проведем важен разговор. На четири очи.

- Да проведем. Докато не е довтасала ламаринената глава...

- О, вие ме чакате? - тутакси довтаса Кики. - Надявам се, че не ви преча - настани се между тях Кики. - Вярвам, че няма да ми откажете дребната любезност да изчислявам във вашата компания - извади сметачната линийка Кики.

Вихра нечуто промърмори „Любопитна ютия!" и предложи на брат си да мушнат глави под възглавницата, за да проведат разговора насаме.
Така и направиха.
След половин час Вихър вдигна възглавницата и попита:

- Разбра ли?

- Какво да разбера! Как да разбера!

Та той през цялото време, докато говорел, затискал ушите й с възглавницата.
Понеже Кики още изтезаваше сметачната линийка, пак се уединиха под възглавницата.

- Обичаш ли майчето, татко и бабчето? Обичала ги.

- А Руфо? И него.

- Значи - отдъхна си Вихър - движещата сила е налице. - Остава ни... - И той изприказва куп приказки какво им остава,

- Да, но ти и аз не можем да се променим - полупопита, полунастоя Вихра, - по-лесно е да намерим Руфо!

- Да, обаче къде е?

- Едва ли е на тавана или в мазето - съобщи резултата от изчисленията си Кики.

- Верни са ти изчисленията. Млъкни! Замислил съм следното... - Вихър натисна възглавницата, за да не подслушва Кики и заразказва надълго и нашироко, увещавайки Вихра, че полетът с машината на времето е напълно безопасен. Нещо като пролетна разходка по зелена поляна, осеяна с маргаритки.

А Вихра? Последната дума беше нейна.

- Съгласна ли си?

Вихра не обелваше зъб и той се ужаси да не би пак да е затискал ушите й и тя пак да не е чула. Дръпна възглавницата и я видя пребледняла, с изцъкления поглед на риба, която се е объркала (морето и небето са еднакво сини) и ден и половина е плувала из въздуха. Нещо като задушена.

- Затискали сте устата и носа й - на минутката изчисли Кики. - Недостиг на кислород - постави диагноза Кики. - Приложете изкуствено дишане - предписа метод на лечение Кики.
Вихра скоро дойде на себе си.

- Чу ли поне какво ти говорих? Чула. С всичко била съгласна. Най-много й допадало, че полетът ще прилича на пролетна разходка по зелена поляна, осеяна с маргаритки.

- А на какво ще прилича машината на времето?

Въпросът бе труден, но Кики бе насреща. И това изчислил, докато те си говорели на четири очи. Най-подходяща била формата на чинията. На летящата чиния, разбира се.

През следващата седмица Вихър и Кики изковаха летящата чиния. С големи чукове. Апартаментът - не, блокът се тресеше, сякаш асансьорът бе повреден и всички слизаха по стълбите, яхнали празни варели. После цяла седмица беше тихо. Вихър и Кики изпипваха двигателя. Прецизна, часовникарска работа.

И в една слънчева утрин Вихър уведоми сестра си:

- Готово. Тръгваме в девет часа. Стягай багажа.

Пратиха Кики за хляб, консерви, кашкавал и други такива.

- И нещо за пиене ще трябва. Пратиха Кики за лимонада.

- Добро утро - влезе в сладкарницата Кики. -Добре ли спахте тази нощ? - обърна се към продавачката Кики. - Дойдох за лимонада - каза най-после за какво е дошъл Кики.- Няма. - Продавачката примижа, като че ли от тавана се ронеше мазилка, а всъщност й докривя, че не може да му услужи. - Ще докарат в 9 часа.

- В девет аз ще отлетя. Продавачката се усмихна.

- Ами като долетиш обратно, отбий се за лимонадата.

Кики също се усмихна - самата приветливост.

- Препоръчайте ми нещо друго за пиене. Имайте пред вид - за дълъг полет.

- За дълъг полет - бидон с боза!

- Благодаря. Чудесно! Взимам го.

Уверенията на продавачката, че се е пошегувала, не разколебаха Кики. Той благодареше, разливаше се в усмивки и си искаше бидона. С бозата.

- Нямаше лимонада - извини се той, домъквайки бидона в къщи. - А бозата е великолепно питие за дълъг полет!

Натовариха багажа, настаниха се в летящата чиния и Вихър дръпна скоростния лост. Двигателят тихо избълбука, но летящата чиния не мръдна.

- Претоварване - изчисли Кики. - Което пречи, трябва да се махне - посъветва Кики. - Може би това? - посочи бидона с бозата Кики.

- Бозата е великолепно питие за дълъг полет - припомни му Вихър. - Кики, бъди така добър да изтичаш до кухнята и да погледнеш колко е часът!

- С най-голямо удоволствие - откликна любезно Кики и със същия тон съобщи вече от кухнята: - Часът е точно девет.

- Точно в колкото трябваше да излетим - дръпна скоростния лост Вихър. - Пък и махнахме което пречеше - подсмихва се Вихра. - Да се грижиш за майчето, татко и бабчето, докато се върнем - извикаха двамата.

По същото време бай Анто излезе на терасата да се порадва на тихата и ясна утрин.
Излезе и ахна:

- Ах! Полудявам!

На отсрещния блок, на петия етаж, където живееха близнаците, прозорецът отведнъж се изду.

- А може и да не полудявам - усъмни се той, когато пердето излетя заедно с рамката на прозореца и увисна над улицата. Какво пък, при ураган цели къщи се вдигат във въздуха...
После пердето се разкъса и от дупката се подадоха сини кецове, подир кецовете се измъкнаха близнаците и той с ужас забеляза, че децата не летят просто така във въздуха, а седят в чиния.

- Все пак полудявам! - простена бай Анто. И тогава Вихър и Вихра му извикаха:

- Довиждане, бай Анто, отиваме да търсим Руфо, червенокосия!

- А може и да не полудявам - отметна се наново бай Анто. - Щом ме познават и ми доверяват кого ще търсят...

Въпреки колебанията си, след десетина минути той стоеше с измъчения вид на лява обувка, обута на десен крак, пред лекарката в районната поликлиника и правеше пълни самопризнания.

- Аз съм луд. Полудяването настъпи точно в 9 часа. Храня надежда, че съм от тихите луди, защото има и буйствуващи, нали?...

Още в първите секунди Вихра разбра, че полетът далеч не е пролетна разходка по зелена поляна, осеяна с маргаритки, както обещаваше Вихър. Напротив - имаше чувството, че е попаднала на сборище от буйствуващи луди, които не жалеха сили да я погубят. Само най-кроткият от тях изглежда не искаше да й причини нищо лошо, освен да отдалечи главата й от тялото поне на метър разстояние. Нещо като да я обезглави. Останалите от припряност ли, от малоумие ли, не вършеха нищо смислено - просто я теглеха, разпъваха, удължаваха, разширяваха и развлачваха.

- Майчице, какво става? - изпъшка Вихра. - Къде сме?

Дори Вихър, който стискаше скоростния лост с две ръце и с цялото си поведение демонстрираше, че той управлява летящата чиния, а не тя него, беше омърлушен.

- Знам ли? - натисна спирачката той. - Май сме се върнали толкова назад във времето, че Слънчевата система още не е образувана и хвърчи на-сам-натам като звезден прах - предположи той.

Предположението му разсърди Вихра.- Изключено! В устата си имам прах за две-три слънчеви системи, а за ушите ми да не говорим!

Вихър веднага се съгласи, че обстановката не е подходяща да разговарят за нейните уши. Дошли са за Руфо, нали?

Напразно са дошли. Вихра беше убедена, че Руфо не е тук. Тук било прашно.

- Да те видя сега как ще се изкъпеш без вода! - хихикна Вихра, сякаш тя беше се изкъпала с последната капка вода.

- Такова чудо няма да видиш! Ще се прехвърлим напред във времето, където е пълно с вода - ще се удавиш, ако речеш, докато аз се къпя.

Вихра отново изживя ужасни мигове, но когато спряха, светът беше къде-къде по-уреден. Грееше Слънцето, планетите послушно се въртяха около него, само дето Земята приличаше на нажежена монета и следователно, и да имаше вода, тя беше във вид на пара...

- Лошо! Нито ще се къпя, нито ще се давиш - съжали Вихър. - Извинявай, но се налага да мръднем с някой и друг милион години напред.

Да го извини ли? Та Вихра не можеше да отвори уста - огромната скорост просто беше сковала челюстите й.

Глава 7