Осма глава
Вихър и Вихра не успяват да
направят скални рисунки,
но остават в историята като
първите хора, занесли
боза в каменния век

Полетът от мезозойската до неозойската ера трая няколко секунди и летящата чиния увисна над непозната поляна. Не бяха идвали тук.

- Спокойно и безопасно място - одобри Вихър. - Особено ми харесва, че поляната е застлана със суха трева, сякаш нарочно е приготвена за нас - усмихна се Вихър. - Ще кацнем на мекичко - обеща Вихър.

Не кацнаха, ами направо се бухнаха в дълбока тъмна яма. Два метра и половина дълбока.

- Капан! - изкрещя той и се опита да дръпне скоростния лост.

По кой начин! Нашата Вихра седеше на ръцете му, радваше се:

- Май съм жива, но ми липсва...

Вихра замълча, проверявайки какво точно й липсва..,В тъмното й беше трудно, обаче се справи. Помагаше си с ръце.

- Нищо не ми липсва.

В гласа й прозвуча весела изненада, като че ли беше получила твърде полезен подарък.

- Дори имам три крака! - Казаното бе съпроводено с охкане на ощипан човек.

- Този крак, който щипеш в момента, е мой - не преставаше да охка Вихър.

- Сигурен ли си? Може би другите два са твои? Тук има толкова много крака!

Вихър я остави да сортира многото крака и щом получи своя чифт, скочи. Има ли капан, има и хора. И той заприпира да вървят по-скоро при тях да питат за Руфо.

- А как ще излезем оттук? - премери с поглед високите отвесни стени Вихра. - Аз лично не мога да се катеря - предупреди Вихра.

- Аз лично ще използувам летящата чиния, а ти, ако искаш, се катери! Много ще ти прилича!

Измъкнаха се от капана, но после летяха съвсем малко. До края на поляната. Хрумна им, че първобитните хора ще получат мозъчен удар, инфаркт или друго (Вихра спомена дребната шарка), като ги видят да хвърчат, та отново се приземиха.

Вързаха летящата чиния с въже, повлякоха я след себе си, а след двайсетина метра вече имаха повод за кавга.

- Само аз ли ще влача? - попита Вихра. Вихър беше на мнение, че само той влачи. Въжето му протрило рамото.

- Аз какво, краката ли си клатя? - кипна Вихра.

Те продължиха да се обвиняват взаимно в мързел, неподозирайки, че би трябвало да се поздравят: освен летящата чиния теглеха още четвърт тон. Толкова тежеше лъвът, който се возеше в нея, и макар и за пръв път, беше му приятно: подушваше месо. Къде ли се беше скрило вкусното животинче? Той раз-тършува багажа и най-сетне докопа консервите със свинско варено. (Беше ги купил Кики, след като продавачът потвърди, че е спал добре предишната нощ, но нямат консерви от телешко варено.) Да не беше миризмата, лъвът щеше да се закълне, че консервите не са животни. Тъй де, такива лъскави, кръгли, без нито един крак! За всеки случай тресна с лапа най-близкото безкрако животно и то мигом си пусна месото. Това му хареса и лъвът организира същински погром над консервите. Трепеше ги една подир друга. Докато не са избягали...

Когато въжето протри и другото му рамо, Вихър избухна.

- И тъй, и тъй си клатиш краката, поне седни в летящата чиния, та да няма съмнение, че влача и теб!

Вихра, убедена, че напълно е заслужила почивка, тръгна.
И веднага се върна.

- Вече си починах, върви ти. - Гласът й не беше бодър.

Вихър, на свой ред убеден, че му се полага почивка, също тръгна и също веднага се върна.

- И аз си починах. - И неговият глас не беше бодър.

Затътриха летящата чиния в пълно мълчание.
Не си говореха.

- Не ти ли се стори... - не се стърпя по някое време Вихра.

- Стори ми се - призна Вихър.

- Не съм виждала лъв да яде консерви...

- А! Ти не си виждала да яде и хора, ама скоро...

Вихра хукна. Вихър я последва. Тичаха един подир друг.
Оставаха още доста консерви, но лъвът вече не се боеше, че ще офейкат. Как ще офейкат без крака! Виж, другите животинки, двуногите, хем престанаха да го возят, хем побягнаха. Към най-високото дърво. Нещо като топола.

Лъвът след тях. Скок!... Скок!... Скок!... Да им попречи да се качат на тополата.

Ах, как тичаха Вихър и Вихра! Обувките им бяха сигурни, че ще останат здрави и след сто хиляди километра. Понеже не докосваха земята.

И все пак лъвът щеше да ги настигне, но се случи нещо, което по сила и страховитост не може да се опише. Може само да се чуе. Бледа представа за него би дала виеща с пълна мощ параходна сирена със стерео ефект. При условие, че някой изобрети подобна ужасия.
Изненадан от шумотевицата във въздуха, лъвът направи невероятното: зави в обратна посока, без да се приземява, набра скорост и, бух, в храстите. Чак там се приземи.

А какво бе смайването му, когато дръзна да подаде глава и съгледа безобидно същество. Момиче. С черна коса. Цялото в кожи. То седеше на земята и едновременно надуваше пет-шест кокалени свирки и блъскаше камък о камък - стараеше се непременно да привлече вниманието му. Като че се беше родило и пораснало само и само да го дочака точно -тук, точно днес и да му се предложи за закуска. Нима? Лъвът мразеше да си задава въпроси на гладно и, скок, скочи връз закуската.

- На ти една закуска! - гмурна се под него момичето.

Лъвът изживя разочарованието на вратар, скочил да лови висока топка, а тя, проклетата, да мине между краката му. По-близо до левия. Изживя и падането в дълбока тъмна яма. Два метра и половина дълбока.

- Вкарах ли те в капана, вкарах ли те! - изплези му се момичето. Сякаш показването на език и подигравката са едно и също нещо.

- Ще гониш приятелите на Тарабара, а? - заплаши го момичето с оръжието си - дълга и къса тояга.

Така Вихър и Вихра узнаха, че тя се казва Тарабара и ги приема за свои приятели.
Лъвът долу беснееше. Някой неопитен наблюдател би помислил, че пръстта от стените на ямата се рони от ноктите му (той не губеше надежда да се изкатери, макар лъвовете-алпинисти да са твърде рядко природно явление), но едва ли щеше да отгатне истинската причина - пръстта се ронеше от ревовете му.

Тия ревове породиха страх. Страхът безпристрастно се раздели на две равни купчинки и се настани във Вихър и Вихра. Помогна им да се изкачат до върха на тополата (те искаха и по-нагоре) и ги върза там. За около час.

След час Тарабара ги уговори да слязат. Беше им разказала вече всичко за себе си, за племето на тарамбуците, поканила ги бе на гости в пещерата - те живеели в пещера...

Вихър и Вихра приеха поканата (щом в пещерата не развъждат лъвове - бива), но, оплакаха се, нещо им пречело да се смъкнат от тополата.

- Какво пък ви пречи? - покатери се при тях Тарабара. - Нищо не ви пречи - разузна наоколо Тарабара. - Сега ще ви помогна - залови се за работа Тарабара.
Вихра остана с впечатление, че са я хвърлили, а Вихър - че са го изритали долу. Е, впечатленията понякога се различават... Тарабара ги успокои:

- С вас ли съм, няма страшно! - И тутакси (ако и това не беше страшно!) халоса Вихра с късата тояга.

Вихра подскачаше, а Тарабара я пердашеше вече и с дългата тояга.
Вихра пищеше, а Вихър беше в захлас от точността на ударите.

- Още веднъж я тупни!... Още веднъж!... Дай и аз...

Вихра доста трудно проумя, че не я бият, а я спасяват от някаква чудовищна мравка. Ако не бяха тоягите, тя отсега нататък щеше да си купува само по една обувка. И то дясна. Понеже мравката бе захапала онази част от левия й крак, на която обикновено се носи лява обувка.
Малко след това Вихър щеше да си спести парите за шапка. Просто нямаше да има къде да я слага: нещо хвъркато кацна на главата му и Тарабара замахна и с късата, и с дългата тояга. Когато дойде на себе си, Вихър благодари за тоягите. Дори се зарадва на цицината, голяма колкото чаена чаша - иначе хвъркатото щеше да пробие с клюна си толкова дупки в главата му, че в тях биха се побрали чашите на цял сервиз. Заедно с чайника.

Той обиколи проснатата на поляната птица, премери с крачки разперените й криле и попита Тарабара защо така лекомислено нарича този двуместен безмоторен самолет орел. Даже клюнът му не беше типично орлов - дължината му би задоволила всеки уважаващ себе си щъркел, а формата му напомняше свредел на сонда за геоложки проучвания. Тия проучвания ги правят геолозите. Когато търсят полезни изкопаеми.

Колко силен трябва да си, за да приспиш с един удар подобно страшилище! Вихър с уважение погледна Тарабара и помисли, че само играта на мускулите й би докарала безсънни нощи на кой да е олимпийски шампион.

Работата, разбира се, не беше само в играта на мускулите й. Тарабара притежаваше и други незаменими качества, без които Вихър и Вихра не биха стигнали до пещерата. Щяха да бъдат толкова пъти ухапани, одраскани, ужилени, оскубани, разкъсани, сдъвкани и глътнати, че при най-груба сметка на линеен метър им се падаше по пет-шест вида смърт. А на квадратен метър - и повече.

На всяка крачка нещо ги дебнеше, но Тарабара необяснимо как надушваше опасността, доста преди самата опасност да се е насочила към тях.
А как виждаше! Остротата на зрението й напълно оправдаваше липсата на бинокли в каменния век.

Погледне Тарабара чистото като измита кристална ваза небе и им викне да залегнат в тревата: стършели летят насам, отровни!

- Къде ги виждаш тия стършели? - чуди се Вихър. - И то отровни! - чуди се Вихра.

И двамата много се чудят.
Но, естествено, залягат в тревата и чакат. Докато дойдат стършелите, минава толкова време, че Вихър изчислява: Тарабара ги е забелязала от двайсет километра!
Майчице, колко големи бяха! Вихра изтърси, че точно от тези стършели по-късно са произлезли врабците. А още по-късно се научили да чирикат. И престанали да бъдат отровни.

Със слуха си Тарабара съвсем ги смайваше.

- Не е честно! Ушите й не са по-дълги от моите - обиди се по едно време Вихра, че ушите им са еднакви, а в сравнение с Тарабара е почти глуха.

- Тя изобщо не е като нас - обясни шепнешком Вихър. - Иначе мислиш ли, че ще оцелее в тоя зверилник? Слухът й лови не само обикновените звукови трептения, а и ултракъсите вълни. Направо човек-радиоприемник! - заключи Вихър.

Вихра не чу цялото обяснение, макар той да шушнеше в ухото й, но Тарабара, изтичала стотина метра напред, прояви жив интерес. Нещо като любознателност.

- Ултракъсите вълни ядат ли се? А радиоприемникът хапе ли?

Първият урок по радиотехника в каменния век ненадейно се провали - от какво?

Земетресение!!!
Земята се разцепи и погълна летящата чиния. Всичко стана бързо и лесно, сякаш точно там бе пришит цип и земетресението го отвори и затвори с напълно подходящ звук: рр-рт! - надолу, рр-рт! - нагоре.

Сигурно защото му беше единствената, сигурно защото без нея беше загубен, Вихър не можеше да гледа как летящата чиния потъва в земята. Обърна се с гръб. Но и по гърба му личеше: отчаян е като парашутист, който е забравил парашута си в къщи и се е сетил за него едва когато е скочил от самолета.

Впрочем веднага изживя и падането без парашут. И то не сам.
Тримата заедно излетяха нагоре, сякаш изхвърлени от гигантски батут. Гледайки от птичи поглед как земята се чупи, гърчи, дипли, Вихър прецени, че земетресението е над десет бала по скалата на Рихтер. Самият Рихтер не би дал на никое земетресение повече от девет бала. Скалата му е такава.

- Не е прав Рихтер! - изпъшка Вихър, когато тупна долу, а Тарабара и Вихра се стовариха върху него.

Излитането и падането се редуваха без всякакво разнообразие за нашия Вихър: Тарабара и сестра му неизменно го яхваха, което на петия път му дойде до гуша.
Тарабара сега-засега не се оплакваше (те, земетресенията, биваха доста чести, та им беше свикнала), но стигнеха ли пещерата, щеше да се уплаши.

Така и стана. Огромен камък беше затулил входа на пещерата, а реката, от която пиеха вода, беше изчезнала.

- В природата нищо не се губи – философски забеляза Вихър. - Щом тук нещо е изчезнало, значи ще се появи другаде - предрече Вихър.

От пещерата се чуха тревожни викове и се разбра, че реката се е появила там. Тарамбуците не можеха да я изпият цялата. Тарамбуците бяха обречени. И Тарабара занарежда погребална песен, придружена с погребален танц: щом не могат да изпият реката, значи ще се удавят в нея.

Ритуалните песни и танци се радваха на голямо уважение в каменния век. Нещо повече - без тях нито съмваше, нито мръкваше. Иначе защо хората молеха с песни и танци слънцето и луната да изгреят? Без тях не беше убит нито един мамут - песни и танци предпазваха от неуспех всеки лов. Без тях гръмотевичната буря би вилняла цяла година, но хората я прокуждаха с песни и танци. Изобщо, как ли щяха да я карат хората без тях?

Вихър слуша, гледа как Тарабара пее и танцува, па довлече дълъг кол и го подпъхна под камъка, запушил входа на пещерата. Нещо като лост. От първи род.

На камъка толкова му трябваше - отвътре налягаше водата, отвън Вихър напираше с лоста - и той се отмести. Мощна струя, като че ли няколко пожарни команди се бяха спотаили в пещерата с насочени флангове, отхвърли Вихър назад. Камъкът се търкулна след него, но необяснимо защо го прескочи и продължи сам по-нататък. Случва се с някои камъни.

Неочакван беше и капризът на реката да се върне в старото си корито. Все едно че си каза: щом нищо не ми пречи да тека тук, вече не ща! Случва се с някои реки.

Въпреки това тарамбуците се измъкнаха от пещерата с лодка. Когато видеше що за лодка си бяха намерили, на лицето на Вихър щеше да разцъфти такава широка усмивка, че за посаждането й щеше да потрябва доста широка саксия. Ако някой рече да сади усмивки, разбира се.

Ала Вихър още не виждаше лодката. Гледаше друго: внушителната жена, която плесна с ръце да започнат песни и танци. По случай избавлението на племето.

- Тя е майка Тарамбук, вождът на племето - включи се във веселбата Тарабара. - Виждате ли ръцете й? - танцуваше Тарабара. - Какви са големи! - пееше Тарабара. И други такива тананикаше.

Вихър и Вихра клатеха в такт глави: да, това е майка Тарамбук, вождът на племето; да, ръцете й наистина са големи; да, майка Тарамбук е най-силната жена на света. Но твърдението на Тарабара, че като я срещнели, мечките сами спирали дишането си вместо да чакат майка Тарамбук да ги души, им се стори прекалено.

- Туй вече е култ към физическата сила! - отсече Вихър и най-после видя лодката, около която танцуваха тарамбуците - благодаряха й, че ги е спасила от удавяне.

Летящата чиния!

Ето кога цъфна широката усмивка върху лицето му.

- Туй вече е култ към превозните средства! - пропя той и включвайки се в танца, се добра до летящата чиния, за да й направи бегъл технически преглед.

- Изобщо тук всичко се издига в култ! - мърмореше той, когато го заподхвърляха нагоре от признателност, че е отместил камъка.

След танца майка Тарамбук избуча с невероятно дебел глас, че това племе (Вихър и Вихра) спасило племето на тарамбуците. Затова трябвало двете племена да се обединят.

- Повече хора в лова - по-добре - завърши майка Тарамбук.

Тарамбуците не умуваха дълго - мигновено последва танц и песен на обединението.
Вихър и Вихра не се посрамиха. Изтанцуваха кратко танго, шепнейки си: '      - Струва ми се, че ги благоразположихме.

- Струва ми се, че не.

- Може би бозата...

Виж, бозата спечели докрай благоразположението на тарамбуците. Те я изпиха на големи глътки, а Вихър и Вихра си размениха многозначителни смигвания. В смисъл: ако не с друго, ще останем в историята като първите хора, донесли боза в каменния век.После майка Тарамбук взе да изрежда богатствата на племето. Имали дълги, къси и чепати тояги, имали камъни с дупки и без дупки, имали най-различни кожи, имали костени игли и други такива полезни неща имали.

- А вашето племе? - обърна се тя към Вихра, понеже не се съмняваше, че именно тя е вождът на другото племе. Нали е жена.

- Ами... - заплете език Вихра. - Ами ние си купихме телевизор... Вихър я настъпи.

- Не забравяй: в каменния век сме! Нашата Вихра се поправи:

- Каменен телевизор. Цветен. По първи канал прожектират индианския филм „Синовете на Великия камък", по втори играят пиесата „Много камъни за нищо", по трети изпълняват операта „Севилският камък"...

Вихриният език се развърза:

- Имаме и каменно радио, та слушаме „Каменната соната", а на каменен грамофон въртим плочата „Заблеяло ми камъче".

Вихриният език съвсем се развърза:

- Пък да не говорим за кулинарното ни изкуство! Варим супа каменни топчета, панираме камъни алангле и пълним палачинки с конфитюр от горски камъчета...

През цялото време Вихър я настъпваше и щипеше, докато накрая тарамбуците си внушиха, че така той изразява възторга си от тези нечувани, но каменни (значи полезни!) неща.
Майка Тарамбук също не разбра кой знае какво от речта на Вихра, но под натиска на тарамбуците (те изразиха одобрението си с току-що възприетия от другото племе начин - изредиха се да я настъпват и щипят), каза:

-Да.

После двамата вождове се оттеглиха да уточнят останалите подробности за обединяването на племената, а Тарабара замъкна Вихър в пещерата. Тук вече се бяха събрали всички тарамбуци. Кой седеше на кожа, кой на камък, а някои направо в неизсъхналите още локви. И с умиление гледаха Вихър. Защо ли? Дали пък няма да го награждават?

- Награждаваме те - потвърди Тарабара и му връчи един остър камък. - Рисувай!

Излезе, че майка Тарамбук разрешавала по стените на пещерата да рисува само онзи, който е направил нещо полезно за племето. Убил си мамут (много месо за племето) - заповядай, рисувай мамута. Хванал си в капана лъв (един враг по-малко) - моля, рисувай лъва. И в други такива случаи рисували. Да се помни, значи, какво си сторил за племето.

- Да - рече Тарабара и повтори: - Да. Иначе, както всички обичаме да рисуваме - ехее...

Нещо като увереност, че няма да стигнат стените на пещерата, пък и на съседните. Наоколо имаше безброй пещери.

Вихър се .чувствуваше неудобно като цирков кон, впрегнат да оре. Ами - ще оре! Деликатно ще им намекне...

Що ли му трябваше да намеква, че рисуването е вятър и мъгла! Тарамбуците го загледаха състрадателно, сякаш бе половин човек. Тъй де, щом не зачита изкуството...
За да се измъкне от неловкото положение, Вихър разкритикува скалната рисунка на Тарабара, която изобразяваше как лъвът трепе консервите в летящата чиния, преди да се бухне в капана.

- Голям удар нанасяш на археолозите след сто века - пророкува Вихър. - Да беше нарисувала мен и сестра ми, нищо - ще приемат, че тук са идвали извънземни цивилизации - допусна Вихър. - Ама лъв в летяща чиния направо ще ги шашне!

На Вихра също позволиха да рисува. Понеже дала много ценно предложение за обединяването на племената. Тя нарисува сто точки. Че какво друго? Обяснението й, че това е новото в изкуството, със скрит и дълбок смисъл, тарамбуците нито разбраха, нито приеха. Изпълниха се с още по-голямо презрение към другото племе. И вождът им не умее да рисува! И отидоха при майка Тарамбук да обсъдят бива ли да се обединяват, не бива ли...

Вихър пожела да чуе какво ценно предложение е дала сестра му.

- За да се обединят племената, което е полезно, нали - взе да го увърта Вихра, - повече хора, по-лесно ще се справят с трудностите, нали - продължи да го усуква Вихра, - е нужна сватба, нали - предвидливо отстъпи крачка назад Вихра.

- Наистина добро предложение - развесели се Вихър. - Виждаме как стават сватбите в каменния век и си отиваме.

- Да, но... - запъна се Вихра - ти ще останеш - отстъпи още една крачка Вихра. - Ти ще се ожениш за Тарабара.

- Как... - Лицето на Вихър премина последователно през цветовете на обикновената череша, ягода, малина, нар и когато се наля с червенината на презряла вишня, той довърши: - ...во?!

- То първо е годежът - би отбой Вихра. - После е сватбата - обнадежди го Вихра. - Ще имаме време да отидем до в къщи и да зарадваме майчето, татко и бабчето - силеше се да го очарова Вихра.

Сега Вихър така пребледня, че имаше опасност никога вече да не възстанови кръвообращението си.

- Пита ли за Руфо? Забравила.

- А да ме сгодяваш се сети! Нали? - Въпросът бе съпроводен със сдържано размахване на юмруци. Но ако стоеше по-близо, Вихра несъмнено щеше да бъде нокаутирана.

И без да се интересува какъв танц ще заподскача племето на тарамбуците, като го види да се носи във въздуха, Вихър скочи в летящата чиния и дръпна скоростния лост.

Вихра едва успя да се метне след него, питайки в движение тарамбуците дали се е мяркал насам Руфо. Един такъв червенокос? А?


Глава 9