Девета глава
Вихра става робиня, защото вика „Вода!", а Вихър го бият с камшик, защото измисля име на несъществуващо животно

Гостуването в каменния век се отрази зле на Вихър: сестра му хареса матриархата и си нави на пръста, че е вожд. Управляваше, ръководеше, командуваше, нареждаше. Въобще, държеше се на голямо.

Спрат някъде и Вихра реве с толкова дебел глас, че ако се сетеше, би могла да изкоренява с него дървета. Дебели.

- Накладете огън! Донесете вода! Тичайте на лов! Опечете мамут! - И други такива работи трябва да върши племето - нашият Вихър значи.

С огъня и водата той все някак се справя, но с лова на мамути не се и захваща.

- Защо да ходя на лов? Консерви колкото щеш! - кротко се измъква Вихър, с което докарва вожда до ярост.

- Втръснаха ми твоите консерви! - свирепее вождът цял час.

- Скучни са ми твоите консерви - поуспокоява се вождът през втория час.

- Липсва ми трепетът на лова: ще има ли нещо за ядене, няма ли - унива вождът през следващите няколко часа.

- Аха, вождът иска емоции. - Вихър е сговорчив. - Готово!

Той се преструва, че крие консервите някъде из храстите, а в действителност ги тика по джобовете си и оставя вожда да се развлича с лов на консерви: ако ги намери, ще яде, не ги ли намери - ще изживее трепетите на несполучливия лов. И се юрва нашият Вихър по пещери и наколни жилища да разпитва за Руфо.

Между разпитванията, разбира се, му се случват и приключения. Я носорог ще го срещне и ще му предложи да го яхне (Вихър няма нищо против да язди вместо да ходи пеш), ала оказва се, носорогът не му предлага гърба си, а острия си крив рог. Я някакъв леопард с пъстра кожа ще го покани да обядват заедно, та Вихър, извинявайки се, че вече е обядвал, едва се измъква от ноктите му. И в други такива приключения участвуваше, от които се връщаше ни жив, ни умрял. Веднъж се върна и засмян: видя една маймуна да се забавлява по доста странен начин. Ту се люлееше на опашката си, ту падаше по нос на земята. Люлеенето й трябваше колкото да се засили, та да си сплеска по-яко носа.

- Безумно глупава маймуна! - нарече я Вихър. - Представям си какъв човек ще произлезе от нея и с какъв нос - натъжи се Вихър и пожела нещо да попречи точно от тази маймуна да произлязат хора. Все пак обидно за човешкия род!

От Руфо - ни следа, и Вихър си го обясняваше съвсем просто: щом са братя, значи и Руфо не се е задържал дълго в матриархата, не е понесъл някоя Вихра да му реве с дебел глас и е отлетял. Набързо.

Обаче къде?
Този въпрос бе обсъждан многократно с вожда, който обикновено не откриваше консервите в храстите, макар да изскубваше по двайсет-трийсет на ден, и чакаше идването на племето гладен-прегладнял, изживял докрай трепетите на несполучливия лов.

- А хей под онзи храст провери ли? - избираше Вихър най-отдалечения и вождът незабавно хукваше натам и намираше проклетите консерви. Как няма да.ги намери, като Вихър току-що ги е напъхал под храста. На сянка.

Ядеше вождът, с две ръце тъпчеше устата си и се съгласяваше: да, Руфо сто на сто не е тук; да, Руфо сто на сто е отлетял да види как се строят египетските пирамиди. Да, да, да - съгласяваше се вождът. Сто на сто - с всичко.
И привършил с обеда, заповядваше:

- Тук ще търсиш Руфо!
Заповедта явно бе лишена от логичност. Освен ако заради трепетите на лова или заради положението си в племето, Вихра не погазваше умишлено всяка логика.
Племето, Вихър значи, премълчаваше.
Вождът го отдаваше на авторитета си. Само празните консервни кутии, които той мяташе една подир друга през рамо, се досещаха, че те са причина племето да мълчи сега-засега. Нали вождът е в състояние да ги запокити в главата на Вихър при първата дума? Или при втората, ако Вихър говори по-бързо!

Колкото и да бяха много пещерите и наколните жилища, един ден свършиха (без да намекнат с нещо, че Руфо ги е посещавал) и когато под летящата чиния зажълтяха пясъците на пустинята, Вихър си отдъхна.

- Племето поумня! Край на матриархата!

- Бегом за вода! - не схвана веднага промяната в общественото си положение Вихра.

- Не предпочиташ ли лимонада? Студена? - подсмихна се Вихър.

- А?! - изписука Вихра. У вождовете винаги се наблюдава отслабване на гласа. При загуба на властта.

Ставаше все по-горещо и жаждата нахълта в летящата чиния. Пребърка трескаво багажа и доволна, че не намери капка вода, впи смукалцата си във Вихър и Вихра. И на тях ще им изпие влагата! Ще ги изсуши отвън и отвътре! Ще ги превърне в сухари! В мумии! В ситен пясък! В нейното царство - пустинята - затова има толкова пясък. Ситен.
Жаждата беше неутолима в старанието си.

- Вода! - захленчи с пресъхнали устни Вихра и взе да хули брат си. - Къде е ползата от твоята глупава техника, щом не е изобретила машина за получаване на вода от пясък?

Вихър сухо се озъби. И неговата уста беше пресъхнала.

- Твоето изкуство нали е по-умно! Точките ти нали са с неограничени възможности! Нарисувай си синя точка и пий от нея бистра водица!

Замълчаха. После мълчаха още. Но това беше мълчание с такъв вкус, че накрая Вихър плю.

- Да потърсим оазис - предложи той и летящата чиния се спусна ниско над пустинята.

- Ами ако и те не са изобретени още? - съмняваше се Вихра. - Сред дюните не виждам нищо подобно на оазис - твърдеше Вихра, макар представата й за оазис да беше доста смътна. Нещо като... никаква.

И все пак тя първа го забеляза.

- Оазис вляво! С един извор и две палми! - изкрещя така възторжено, че всеки би се досетил: ще се бухне в извора с главата надолу и ще пие, ще пие... И целият й вид ще показва, че няма нищо по-нормално от това първо да размътиш водата, а после да пиеш.

Вихър съобразително приземи летящата чиния извън оазиса (да не размъти водата в извора) и се втурна след Вихра, чудейки се кога е тренирала галопиране по пясък.
Впрочем и него си го биваше, но разстоянието до зелените палми не намаляваше. В смисъл, че си оставаше същото.

Случаят беше напълно ясен - мираж!

- Това е мираж! - развика се Вихър. - Чакай! Мираж е!

Нашата Вихра не чакаше.

- Какво като е мираж? - прескочи една доста висока дюна тя. - Важното е да се напием с вода! - прескочи наведнъж две дюни тя.

Не, Вихра нямаше никога да спре своя галоп. Жаждата непрекъснато щеше да я гони. Съществуват ей такива хора, дето не се уморяват цял живот да тичат подир нещо, просто защото никой не е успял да ги убеди, че е мираж. Вихър си представи безкрайна картина: минават дни, месеци, години, а те тичат ли, тичат към оазиса. Дрехите им остаряват, пък и те: Вихра побелява, на него брадата му се влачи по земята - трудно е да се подстригваш в движение - и той се препъва в нея. С десния крак.

- Вихре, извинявай - осени го решението как дадействува. Отстрани приличаше на нещо като спъване. С десния крак.

Дълго след като прахът се слегна, Вихър не можеше да се ориентира: нали ей тук спъна Вихра, нали ей тук трябва да бъде?

Вихра наистина вдигна прах тук, но се намираше там - десетина метра напред. Инерция при голяма скорост. Той пристъпи към нея и се постара лицето му да изглежда виновно, та Вихра по-малко да се сърди. Тя лежеше, но в позата й напираше въпрос:

- Нарочно ли ме спъна с десния крак? Вихър така се колебаеше между „не" и „да", че накрая каза:

- На.

Вихра го разбра по своему.

- Ръката ти за прошка няма да поема! Ще лежа и нека пясъкът ме засипе. Отгоре ще останат да стърчат само обувките ми. Който мине, ще ги сочи с пръст и ще пита: „Ах, чии ли са тия обувчици?" И все ще се намери добър човек да му каже: „Ох, това са обувчиците на Вихра, която не стигна миража, защото брат й я спъна!"

- А,ти какво искаш? Да препускам след теб, докато се загубим в пустинята, пясъкът наистина да ни засипе и отгоре да останат да стърчат само обувките ни, та да ги сочат с пръст и да се присмиват: „Хи-хи, това са обувчиците на Вихра, дето гонеше миража, и кецовете на глупавия й брат, дето не я спря!"

Пясъкът не беше наясно защо нашият Вихър говори за загубването в бъдеше време. Той вече бе затрупал следите от стъпките им, а дюните добре бяха скрили летящата чиния. Само въздухът продължаваше да трепти като над загрят до бяло котлон.
На мястото на изчезналия мираж скоро се появи дългокрако камилче.

- Този двугьрб мираж не ми допада - намръщи се Вихра. Разреши му да се маха и отстъпчиво отбеляза, че ако в този сектор на пустинята е абсолютно наложително да се появяват миражи, предпочита да са във формата на потоци, реки, морета, океани или друго, но да е водно.

Въпреки предпочитанията й двугърбият мираж отказа да изчезне. Поклащаше се на дългите си крака, приближаваше се.

- Интересно нещо са миражите - отсъди Вихра. - Тичаш след тях - бягат, не им обръщаш внимание - навират ти се под носа - обвини ги в противоречивост Вихра.

Тя не се задоволи да каже само:

- Къш! Назад! Махай се! Стопявай се!

А посипа миража с пясък. Най-сетне намери върху кого да излее (по-точно да изсипе) яда си от жаждата и жегата.

Ритна ли я камилчето? Според Вихра да, два пъти.

- Иначе какво беше това „пфу, пфу", което ме повали на земята?

Вихър многозначително мълчеше и тя сама установи новото свойство на миражите.

- Плюят по два пъти.

Вихър взе да я убеждава, че камилчето е истинско и Вихра съвсем се разсърди.

- Сега аз - посочи се тя, - понеже то било истинско - посочи камилчето тя, - ще седна да го паса, тъй ли?

- Аз лично възнамерявам да го яхна - рече Вихър, - защото непременно ще ме заведе или в оазис, или при хора, а ти, ако искаш, сядай да го пасеш. Много ще ти прилича!

- Може да се язди?! - Учудването на Вихра бе съпроводено с жест, който спокойно би минал за ръкомахане, ако не завърши върху гърбицата на камилчето. То коленичи и тя не закъсня да го възседне.

- Защо се настани отзад? - учуди се на свой ред Вихър, но без ръкомахане. Вихра не скри:

- За да не ме наплюе пак. Вихра допусна:

- Вятър духне, песъчинка му влезе в окото, а то нали е глупаво, ще си каже: пак тая Вихра - и ще ме наплюе.

Вихра призна, че се е застраховала:

- А така ти си между нас.

Потеглиха и тя скоро се убеди, че във всички сектори на пустинята е наложително да се появяват миражи.

- Привиждат ми се разни глупости - вяло съобщи тя. - Представяш ли си, виждам половин египетска пирамида!

И добави, че миражите са безобразни: остави, че никнат, дето не ги сееш, ами отгоре на това - ту цели, ту половинки.

- Да не е полумираж? - поиска да разбере.

- Не е полумираж, а дополовина построена пирамида. Дано имаме късмет Руфо да е тук!

Вихра не даде да се издума, че Руфо не е тук.

- Руфо-о-о!... - изправи се в цял ръст върху камилчето тя, за да я види Руфо и да е наясно кой го вика. И защо: - Вода-а-а!

Зад близката дюна, тя става една подозрителна - само като я погледнеш, усещаш, че гъмжи от скорпиони, беше Сплескания нос. Нашата Вихра още не го познаваше, но след малко щеше да узнае, че е пребил с камшик двама роби и те, проснати на пясъка, не мърдаха. От нахалството им Сплескания нос се разпени дотам, че заприлича на човек, избягал от бръснарницата след насапунисването и преди бръсненето.

- Разбрах! - пръскаше пяна над тях Сплескания нос. - Нарочно не ставате, мързеливци мръсни! Лежи ви се! - Гласът на Сплескания нос не звучеше много уверено. - Разбрах! Искате да ме злепоставите пред блажения ни господар! - Гласът на Сплескания нос звучеше угрижено: дон Есклависта не прощава, когато разхищават богатството му; дон Есклависта ще заповяда да ударят сто тояги по петите на разхитителя, пък после ще го накара да доведе живи роби на мястото на тия двамата. А откъде да намери двама роби? И то живи!

- Разбрах! - омърлуши се Сплескания нос. - Лош ден!

Денят остана в неведение лош ли е, добър ли е, тъй като щом чу виковете на Вихра и зърна двама да яздят камила, Сплескания нос се ухили:

- Баа, добър си е денят. Разбрах!

Вихър и Вихра бяха оковани във вериги още на гърба на камилчето, въпреки обясненията им, че не са избягали роби.

- Баа, кой роб си признава, че е избягал! - зяпна Сплескания нос. - Роби сте! Разбрах!

Вихра се опита да го обвини, че нищо не е разбрал, но той й запуши устата с камшик. Тогава Вихър бе обхванат от чувството, че ей сега ще каже нещо, което няма да е в нормите на доброто възпитание. И чувството му не го излъга. Той нарече Сплескания нос с дългото име на несъществуващо животно. От името обаче ясно личеше, че животното има тъпи нокти, две опашки, криви зъби, празна глава и сплескан като настъпена луковица нос. За това словосъчетание Вихър също получи удар с камшик и гледайки белезите по себе си и по Вихра, даде обет да не спи, докато не докара носа на Сплескания нос в същата индигова разцветка.

После надзирателите ги натириха при другите роби да мъкнат камъни за пирамидата.

- Непоносимо! - възропта Вихра след първия камък. - Че аз веригата си едва мъкна! - оплака Вихра протрития си от веригата крак след втория камък. - На нищо не прилича - робски труд! - тръшна се на пясъка Вихра след третия камък.

Вихър отговори, че в случая е доста точна в определението си за робския труд.

- Нали сме роби!

- Аз говоря за глупавия начин на работа. Един кулокран би заменил всички роби!

Това би могъл да каже само Руфо! Вихър се огледа. Говореше сестра му.

- Тиии?... - проточи Вихър и последваха ситни барабанни удари. Това всъщност беше невярващият му още плах смях.

- Ти говориш за ползата от кулокран! - осъзна Вихър и сега вече избухна в такъв гръмовит смях, сякаш на закуска вместо варено яйце бе изял бомба.

- О, весела почивка? Разбрах! - Пред тях изникна Сплескания нос и на челото му бе изписан укор, че само за него няма почивка.

Така си беше: той и останалите надзиратели се трудеха с пот на челото - тук някой роб падне от изтощение, там друг го затисне камък, трети припадне от жажда и всичко на техните ръце. Те да влачат и първия, и втория, и третия, те да ги връзват на отреденото място, те да ги бият с камшици и тояги. Да ги бият и да разпитват: защо са мързеливи, защо са допуснали да се наранят, защо са ожаднели. Може би мръсните роби искат да забавят построяването на гробницата на блажения господар? Или искат умишлено да се осакатят,та блаженият господар да обеднее (кой ще купи сакат роб!)? Или искат да се самоубият чрез жажда, за да намалеят робите на блажения господар? И други такива злини искат да сторят на блажения господар.

Робите рядко отвръщаха на ясно поставените въпроси, защото рядко биваха в ясно съзнание. Когато е в несвяст, човек не е твърде словоохотлив. Това насърчаваше надзирателите да продължават побоя; това озверяваше надзирателите - смятаха, че мръсните роби нарочно мълчат. Нещо като инат проявяват.

Камшиците и тоягите не се чудеха, че с тях бият. Формата им беше подходяща за бой. От векове умуваха над друго: почти никак не ги използуваха за коне, магарета, камили, говеда. Например магарето само с тояга можеш да убедиш да не рита, но - не, на магарето говорят ласкави думи, галят го по шията, а роба (дето може да говори!) нито го слушат, нито му приказват - направо го превръщат в пихтия. Ей тъй, защото е роб. Нещо като закон на епохата.

- Аз тия ваши закони... - запротестира Вихър. - Аз тия ваши закони... - запротестира и Вихра.

И двамата вярваха, че ако Руфо беше тук, и той щеше да протестира:

- Аз пръв ще гласувам против тия ваши закони!

 

Глава 10