Начало

Бърни кълвача 2

§ 3 §


Погледнато исторически, хората от класата на Лей-Чери не са се влюбвали много-много. Те се женели заради власт и богатство, заради традициите и наследниците, а „истинската любов" оставяли за масите. Масите нямали какво да губят. Но това беше последната четвърт на двадесети век и, с изключение на няколко дивашки клоуна в Африка, монарсите по света отдавна се бяха примирили със своята про­стосмъртна, макар и не толкова демократична, същност. Семейството на Лей-Чери бе точно такъв случай.
От деня на своето изгнание, преди повече от трийсет години, Кралят бе направил кариера в хазартните игри. Покерът беше неговата професия. Въпреки че напоследък бе опитал и в сърдечната хирургия. Една главна клапа в сърцето му бе отстранена и подменена с тефлонов заместител. Изкуствената клапа функционираше успешно, но при отваряне и затваряне издаваше металически звук. Когато беше възбуден, всеки наоколо разбираше това. Поради ясно доловимия звук на сърцето му, той вече не можеше да се занимава с покер — игра, при която са необходими прикритост и блъфиране.

— Господи! — казваше той. — Когато изтегля добра ръка, дрънча като чинелен състав.
Той прекарваше времето си, като гледаше спорт по телевизията и линееше по доброто старо време, когато можеше да смаже всеки първокласен играч на покер.
Съпругата му, Кралицата — някогашната краса­вица на седем столици, нямаше интереси и имаше наднормено тегло. В Америка беше посетила толкова много социални чай-партита от втора категория, благотворителни модни ревюта и гала-концерти насам, гала-концерти натам, че бе почнала да издава една постоянна миризма на пате дьо фоа гра, точно като подвижна работилница за деликатеси.
Нямаше си придворна дама, затова й бяха нужни два часа за обличане, а, тъй като тя сменяше одеждите си три пъти дневно, гизденето, обсипването със скъпоценности и боядисването на нейното туловище си беше един цял работен ден. Кралицата много отдавна бе предала съпруга си на клапата, а дъщеря си — на таванската стая. Синовете й (тя едва си спомняше техния брой) се бяха разпилели из Евпора, оплетени в безкрайни финансови авантюри (най-вече от съмнително естество), и за нея бяха загубени. Тя имаше само едно близко същество: куче чихуахуа, което притискаше към гърдите си.


Ако някой го попиташе какво очаква от послед­ната четвърт на двадесети век, Кралят би отговорил: „Сега, когато надеждата за възстановяване на монар­хията вече не е реална, най-съкровените ми желания са „Моряците" от Сиатъл да спечелят първенството, „Свръхзвуковите" от Сиатъл да успеят да влязат в доиграванията на НБА, „Морските Соколи" от Сиатъл да отидат на Супербоул и спортните комента­тори да бъдат заменени със сър Кенет Кларк".
Същият въпрос, отнесен към Кралицата, би предизвикал следния отклик: „О-о, спагети-о. (Нейният любим американизъм).

Какфо да ошакваш от луди хора? Шастлифа съм само, че майн фатър и мама миа са ф Раят и не се налага да штрадат от ушасни модерни фремена. Sarce bleu! Аз дафам шфоето на короната и туй то!" Кралицата беше учила английски в седем столици.


Всяка нощ, върху един извехтял, но разкошен кашански килим, до покритото с балдахин легло, Кралица Тили, приличаща на огромни възглавници от дъвка, падаше на коленете си и се молеше за възвръщането на Короната, здравето на нейното чихуахуа, състоянието на операта и. . . толкоз. Всяка нощ Крал Макс се промъкваше в кухнята, за да изплюска с лъжица солта и захарта, които докторите отстраняваха от ястията му денем.


„Има нещо друго, освен петте века кръвосмеше­ние, което пречи на това кралско семейство" — мислеше си Принцеса Лей-Чери, която клюкарските хроникьори напоследък определяха като „бивша мажоретка, лунатична обществена активистка, тра­гична красавица, която се е усамотила в таванска стая".
„Това семейство е застигнато от Меланхолията на Последната Четвърт на Двадесети Век".


§ 4 §


Дворецът на семейството в изгнание Фьорстенберг-Баркалона (каквото си беше тяхното име) беше обширна триетажна жълта дървена къща на брега на Пъджит Саунд. Къщата била построена през 1911-та за един сиатълски барон на дървесината, който, реагирайки срещу куличките, куполите и капандурите, украсяващи сградите в стил готика на хората от неговото съсловие, пожелал „американска къща, къща без финтифлюшки", и получил точно каквото поискал.   Това   беше   един   хамбар,   кутия   с   остър покрив.

Издигаше се сред десет акра къпинови храсти като изоставено радио, излъчващо скърцане и шепот в дъжда. Къщата бе дадена на Макс и Тили от ЦРУ.
Родината на Фьорстенберг-Баркалона в момента беше в ръцете на дясна военна хунта, поддържана от правителството на Съединените Щати и, разбира се, от Римо-Католическата църква. Докато открито негодуваха, че хунтата силно ограничава гражданските свободи, Щатите все пак нямаха желание да се намесват във вътрешните работи на една суверенна държава, особено такава, на която може да се разчита като съюзник срещу онези държави с леви уклони, в чиито вътрешни работи Щатите редовно се намесваха. Щатите се безспокояха от вероятността някои рояли­сти, все още верни на Макс и Тили, да разстроят политическата стабилност в тази част на света. Щатите изплащаха на Крал Макс скромна помощ, за да стои мирен и да не разпалва духовете. Всяка година на Коледа папата изпращаше на Тили разпятие, свещ или някоя друга дрънкулка, благословена лично от него.

Веднъж Принцеса Лей-Чери използва една папска свещ с цел самозадоволяване. Тя се надяваше, че в съответния момент ще бъде навестена я от Агнеца, я от Звяра, но, както обикновено, посети я само Ралф Нейдър.


§ 5 §


Ако ЦРУ си въобразяваше, че неговата гостопри-емност ще смае монограмираните чорапи на Макс и Тили Фьорстенберг-Баркалона, то за пореден път грешеше. През първото десетилетие на своето пребиваване кралската двойка не се оплакваше от усойната стара постройка, тъй като се страхуваше, че ги подслушват. Но с течение на времето напредналата възраст   ги   бе   направила   нахални  

(смелостта   на детството като пъстърва се завръща към извора) и те мърмореха колкото си искаха.
Кралят заставаше на прозореца (през полувремето или паузата за реклами) и загрижен се взираше в пълзящия къпинов прилив.

- Сигурно ще стана първият монарх в историята,
убит от къпини — роптаеше той. Тефлоновата клапа
му пригласяше.  Кралицата галеше своето чихуахуа:

- Снаеш ли кой е шифял тук преди ние? Смоуки
Мецока.

Лей-Чери бе разбрала, че е безсмислено да уговаря родителите си да се преместят.
Макс, висок мъж с конска физиономия и мустаци като тези на Хитлер, клатеше глава в знак на отрицание толкова силно и продължително, че ако беше с корона, тя щеше да се катурне и да се изтърколи в къпиновите храсти.

- Като си смениш мястото зад масата, няма да
размесиш картите   —  каза Макс.

-Мештене? Таси шедмица имам три приема —
каза Кралица Тили, — Не! Забравям. Имам цетири
приема.  О-о,  спагети-о.

Също като две букви „Р", заключени в испанска книжка с песнички, Тили и Макс се таяха в своя замък, подобен на кутия за обувки, в очакване да бъдат прочетени.


§ 6 §


Принцесата живееше  в  таванската стая.
Като дете това беше любимата й стая за игри. Там беше уединено и уютно. Тогава й харесваха ниското, скосено помещение и пълното отсъствие на тапети с гербове. Като дете тя се наслаждаваше на изгледа към Пъджит Саунд през западния прозорец на тавана и на този към планините Каскейд през прозореца, който гледаше   на   изток.    Най-необикновена беше   една планина-широка бяла човка, сбираща облаци, която почти изпълваше източния прозорец в дните, когато гледката не биваше закривана от мъгла или дъжд. Планината си имаше име, но Лей-Чери все не можеше да го запомни. „Мисля, че беше някакво индианско име".
— Tonto?   —  попита Кралицата.
Сега прозорците бяха боядисани в черно, освен един-единствен малък четириъгълник, през който Принцесата можеше да се радва на случайно късче от Луната.

Принцесата живееше в таванската стая и не излизаше. Можеше да излезе, но тя беше избрала друго. Тя можеше да вдигне прозорците или да изстърже боята, но изборът й беше да не прави и това. Идеята да се заковат прозорците и да се боядисат в черно беше нейна. Таванската стаичка се осветяваше от четиридесетватова крушка. Това също беше нейна идея. Освен това, Принцесата лично беше мебелирала стаята.
Мебелировката на таванската стая се състоеше от нар,  нощно гърне и пакет цигари „Кемъл".


§ 7 §


Някога Лей-Чери бе живяла както всяка друга млада жена при своите родители. Тя си имаше стая в северното крило на втория етаж, стая с нормално легло и удобен стол, маса, на която да чете за училище и тоалетна масичка, напълнена с козметика и бельо. Имаше снимка, която правдиво пресъздаваше рок'енд'рола, и огледало, което ласкателно пресъзда­ваше нейния собствен образ. Имаше пердета на прозорците и наследствени килими по пода, а по стените плакати на Хавайските острови съседстваха със снимка на Ралф Нейдър.

Понякога стаята й се виждаше тясна и подтискаща в сравнение с „големия бял свят навън", за който копнееше, и все пак тя си харесваше покоите и спокойно се завръщаше в тях всяка вечер след края на часовете или закриването на това или онова събрание за една или друга екологична кауза.
Дори след като бе изгонена от състава на мажоретките при Вашингтонския университет — едно унизително преживяване, което я подтикна да напусне колежа — тя безпроблемно обитаваше стаята си, както костенурка своята черупка. В онези дни тя съжителстваше с Омагьосания Принц.
Омагьосаният Принц беше крастава жаба. Той живееше в един терариум до леглото на Лей-Чери. И, да, ако сте толкова любопитни, тя беше целувала жабата. Веднъж. Лекичко. И, да, беше се почувствала адски тъпо. Но, когато си принцеса, те привличат неща, които ние от простолюдието трудно разбираме. Освен това, обстоятелствата, при които се беше сдобила с жабата, окуражаваха едно суеверно поведение, пък и с какво едно малко бързо момичешко докосване по главата на жабата е по-тъпо от целуването на снимката на любимия човек, а кой не е целувал снимка по един или друг повод? Лей-Чери общо взето честичко целуваше снимката на Ралф Нейдър.

Тук можем да отбележим, че според фройдисткия анализ на приказките, целуването на жаби символи­зира фелацио. В това отношение Лей-Чери беше невинна на съзнателно ниво, макар и не толкова наивна като Кралица Тили, която смяташе, че фелацио е неизвестна италианска опера, и беше притеснена, че не може да открие нейната партитура.


§8§


Лей-Чери бе получила Омагьосания Принц от ста­рата   Жулиета   
—    последната   останала   жива   от слугите, придружили Макс и Тили в изгнание. При раждането на Лей-Чери в Париж, четири от тези верни хора все още били на служба, но всички, освен Жулиета, умрели скоро, след като кралското семей­ство се настанило в двореца в Пъджит Саунд. Вероятно от влагата.
Американското правителство също осигури слуга — мъж на име Чък, който трябваше да изпълнява задълженията на градинар, шофьор и човек за всичко. Естествено, той беше информатор на ЦРУ. Тъй като към вродения му мързел възрастта прибавяше и отпадналост, Чък не успяваше да се справи с Големите Северозападни Къпини и те непрекъснато настъпваха към стените на къщата. Зад волана той беше кошмарен. От няколко години насам Крал Макс и Принцесата бяха отказали да се возят с него. Но Чък още возеше Кралицата на нейните тържества и приеми, очевидно без да обръща внимание на издаващите безумен страх молитви към Дева Мария от задната седалка и виковете  „О-о,  спагети,  о!"

Неизменно, на всеки две седмици, Чък сядаше да играе покер с Краля. Дори с издайническия механизъм на клапата, Кралят неизменно, на всеки две седмици, обираше Чък до шушка. Така Макс прибавяше към своята заплата и тази на Чък.
— Той само за това става — казваше Макс и огромното магарешко лице се подсмиваше на това, което той вероятно смяташе за малка шега с ЦРУ.

Жулиета, от друга страна, беше над осемдесетго-дишна, способна и енергична. По удивителен начин тя успяваше да опази огромната къща от паяжини и плесен и в същото време да пере кралското бельо и да приготвя по шест ястия на ден (тъй като Макс и Тили бяха месоядни, а Лей-Чери — вегетарианка и всяко готвене излизаше двойно).
Старата Жулиета не говореше английски, а Лей-Чери, доведена в Америка, когато била не по-висока от кана за вино, не говореше никакъв друг език. И въпреки това, точно Жулиета разказваше на Лей-Чери приказка всяка вечер преди заспиване, докато тя навърши петнайсет години; винаги една и съща приказка, толкова често повтаряна, че в крайна сметка момичето разбираше не само общото значение, но и всяка отделна дума, макар и произнасяна на чужд език. И точно Жулиета усети истинските мащаби на депресията на Лей-Чери, след като Принцесата преживя спонтанен аборт по време на домакинския мач във Вашингтонския университет. (Тя се намираше във въздуха — високо отскочила — когато кръвта се отприщи и изпод нейната възкъсичка поличка се спуснаха ручейчета като хемофилни състезатели). Точно Жулиета усети, че в онзи есенен следобед нейната млада господарка е изгубила нещо повече от едно бебе, че е изгубила нещо повече от бащата на бебето (защитника от втора линия, студента по право, който оглавяваше университетския отдел на клуб „Сиера" и възнамеряваше един ден да работи за Нейдър), макар че споменът за него — седнал на скамейката, да се прави на разсеян, докато нея светкавично я изнасят всред объркване и страх — бродеше из съзнанието и сърцето й като грозен призрак с  кални  обувки.

Жулиета беше човекът, който в безрадостните дни, последвали тези събития, ходеше при нея, скрила жабата в старческите си ръце. Отначало Принцесата не бе във възторг. Но тя беше чувала разкази за тоте­мите на Стария Свят и, ако жабешката магия наистина можеше за помага, тя щеше да опита, пък ако ще и брадавици да й израснат.

Уви, Жулиета, това беше американска жаба от последната четвърт на двадесети век, време, когато изричането на желания очевидно не водеше до резултат, и затова впоследствие Лей-Чери я кръсти Омагьосания Принц, на името на „онова копеле, което никога не се събужда".

§ 9 §


Сандвичите били измислени от Граф Сандвич, пуканките били измислени от Граф Пуканка, а сосът за салата от Олив Оцетски. Луната измислила природния ритъм. Цивилизацията го отмислила. Принцеса Лей-Чери с удоволствие би го измислила отново,  но на този етап не  знаеше  как.

Тя бе изпекла онази гумена бисквита, наречена диафрагма, и, въпреки това, бе забременяла. С много жени се случва. Тя бе играла ролята на домакиня на онази засукана метална гостенка, наречена спирала, и бе преживяла спазми и инфекции. С много жени се случва. В миг на отчаяние и противно на своите основни принципи, тя бе мушнала хапче в устата си. Разболя се — физически и емоционално. С много жени се случва. Тя бе експериментирала с желета и мармалади, кремове и утайки, спрейове и свещички, прахове и пяни и единственият резултат беше, че откри своята романтична същност —. тя бе израсла с европейски народни приказки (във всеки случай една приказка) — отвратена от технологични текстури, индустриални аромати и вкус на напалм. Така е с много романтични личности.

Тази постоянна битка с възпроизводителния процес — война, в която единствените й съюзници бяха фармацевтичните роботи — вражески агенти, чиято синтетична помощ като че ли бе повече коварна, отколкото надеждна — гризеше с пластмасови зъби самите й разбирания за любовта.

Дали е дотам параноично подозрението, че всички тези спирачки, джунджурии и вещества, изработени да предотвратят зачеването, са направени с цел не да се освободи жената от биологическите и обществени мъки, легнали върху естествените й страсти, а по-скоро, според лукав план на капиталистическите пуритани, тяхната цел е да технологизират секса, да разградят тъмните му сокове, да консервират дивия му огън, да каталогизират сладката му мръсотия, да го търкат, докато стане чист (чист като лабораторен автоклав, чист като болнично легло), да го уеднаквят, да го направят безопасен; да отстранят риска от неконтро­лируеми чувства, нелогични постъпки и дълбоки отдавания (като заместят тези рискове с по-малко тайнствените, по-кротки рискове от инфекции, кръво­изливи, рак и нарушен баланс на хормоните); да, да направят сексуалната любов толкова безопасна, еднаква и санитарна, толкова ловка и хитра, толкова обичайна, че вече въобще да не е израз на любов, а на едно почти анонимно, почти независимо, епикурейско почесване на някакъв сърбеж, сърбеж, който е далеч от някаква директна връзка с трескавите загадки на Живота и Смъртта, и почесване, програмирано така, че да не пречи на истинските цели на човешките същества в едно капиталистическо, пуританско обще­ство, тоест да създават блага и да ги консумират?

Тъй като нямаше възможност да отговори на този въпрос — тя дори не можеше да го зададе, без да се задъха — и тъй като обедните срещи в паркинга на задната седалка в колата на нейното гадже определено бяха лишени от конкретни романтични подробности, които тя винаги беше свързвала със секса, Принцесата реши, че трябва да започне второ изгнание — безбрачието. Но преди да успее благополучно да пресече границата, тя бе застигната от нейния биологичен данъчен служител, който взе своя суров данък.


§ 10 §


Когато нейният любим — защитникът — я помоли да направи с бременността „каквото трябва", Прин­цеса Лей-Чери облегна челото си върху стъклената маса във вегетарианския ресторант, където вечеряха, и заплака.

— He  —  каза тя,   —  Не,  не,  не.
Беше деветнайсет годишна, а вече бе преживяла един аборт.  Тя не можеше да понесе втори.
— Не  —  каза тя.
От всяко синьо око провисна по една сълза като дебела жена, надвесила се от прозореца на апарта­мент. Те потръпнаха, закрепиха се и пак потръпнаха, сякаш изпитваха ужас от несигурното пътешествие надолу по бузите. Докато трептяха, сълзите й за миг отразиха лъскавината на соевата извара в чинията й. „Край на смукачите, край на стоманата. По-добре да изпразнят от съдържание сърцето и ума ми, откол­кото матката. Повече от година мина от онзи аборт, а чувствам, че онова място все още е болно. Чувствам горчилка, вместо сладост, чувствам стържене, когато трябва да е гладко, чувствам тъмнолилаво, когато трябва да е розово. Смъртта е вдигнала ергенско парти в най-святата част на моето тяло. От сега нататък това място принадлежи на живота".

Всеки път, когато технологията унищожава някой съкровен природен процес, чувствителните надушват сяра. За Принцеса Лей-Чери абортите носеха не само вонята на тоталитаризма, но и писъка на предадена плът. Но ако още един аборт беше неприемлива идея, то и перспективата на едно ненавременно майчинство бе също така обезспокояваща — и причините не бяха единствено прозаични. Фьостенберг-Баркалона бяха древен род, в който бяха възникнали строги правила. Ако жена, член на семейството, желае да се радва на пълни привилегии, ако един ден й предстои да стане кралица, то тя не трябва да се жени, нито да ражда преди двайсет и една годишна възраст, а също така, преди навършването на тази възраст, тя не бива да напуска родителското огнище. Въпреки че смяташе себе си за човек от народа, Лей-Чери всъщност силно желаеше пълни права на монарх. Лей-Чери вярваше, че може да използва тези права в помощ на света.

— В приказките и митовете преобладават разказите за спасени принцеси — разсъждаваше тя — Не е ли време някоя принцеса да отвърне на жеста?
Лей-Чери си представяше принцесата като героиня.
Както отговори Кралица Тили, когато Макс я попита какво мисли, че иска от живота тяхната единствена дъщеря: „Тя иска да черпи света една Кока-Кола".

- Какво?

- Тя иска да церпи сфета една Кока-Кола.

- Е — каза Макс.  — Тя не би могла да си го позволи. Пък и светът ще си поиска диетично Пепси.
Защо тя, вместо това, не вземе да почерпи мен едно мартини.

§ 11 §

Беше есен, сезонът, в който цъфти смъртта. Дъждът се плискаше върху гниещите листа и вълчи вятър виеше. Смъртта си пееше под душа. Смъртта беше щастлива, че е жива. Зародишът скочи без парашут. Той се приземи в тревата до страничната линия и така разтревожи мажоретките, че през останалата част от следобеда техните викове бяха малко по-силни от писукания. Отборът на „Хъскийз" все пак спечели, като разгроми фаворитите от „ЮКЛА" с 28 на 21, и в близката университетска болница, където Лей-Чери трябваше да поеме в кралските си проводници половин литър простолюд-ска кръв,  стажантите  бяха в добро  настроение.
За момента дилемата на Лей-Чери беше разре­шена, но тя се чувстваше като черна свещ на бдение за умряла змия. Когато един от стажантите засвири с уста „Гордата Мери", тя не усети желание да запее с него.
Нейният приятел телефонира в около осем часа онази вечер. Той беше в своя студентски клуб.


Бяха вдигнали купон по случай победата. Той каза, че ще намине в болницата на следващия ден, но вероятно след това беше загубил  адреса.
След като се разкри нейната самоличност, Принцесата бе преместена в единична стая. Дадоха й най-доброто успокоително, с което разполагаха — Шато дьо Фенобарбитал, реколта 1979-та. Когато най-сетне заспа, тя сънува зародиша. В съня й зародишът се отдалечаваше с несигурна крачка по някакъв странен черен път като Чарли Чаплин в края на ням филм.

До вторник тя вече бе физически достатъчно възстановена, за да се върне в общежитията, където откри, че нейният статут на единствената истинска принцеса западно от Ню Йорк бе недостатъчен, за да смекчи моралното възмущение на Комитета на мажоретките. Помолена да напусне отряда на вика-чите, тя напусна и часовете. Също така напусна и мъжете, но прекалено късно, за да укроти гнева на Краля и Кралицата.

Сърцето на Макс тракаше като цял сервиз чинии, докато казваше на Лей-Чери, че трябва или да се стегне,  или да се омита.
— Винаги сме били либерални с теб — каза Макс
—   защото,  все пак,  това е Америка.
Макс пропусна да изтъкне, че също така беше последната четвърт на двадесети век, но, без съмне­ние,  това се разбираше от само  себе си.

— Адолф Хитлер е бил фегетарианец. — напомни Кралица Тили на Лей-Чери за тристотен път. Тили се опитваше   да   разколебае    дъщеря   си   в    нейното намерение  да  се  присъедини  към  една  комуна  на природната храна в Хаваи — избор, който оставаше открит за нея, ако решеше да се откаже от кралските
привилегии.    На   свой   ред   Лей-Чери   можеше   да припомни  на  Кралицата,  че  Хитлер  е  изяждал  по килограм шоколад на ден, но вече се бе отегчила от тези диетични спорове.  Освен това,  бе решила да защитава претенциите си за кралски права, макар и това да значеше подлагане на още по-сурови обще­ствени ограничения.

- Сначи ще станес допро момице?

- Да,  майко.

- Ако ти раздадем нови карти, ще играеш ли по
правилата?

- Да,  татко.

Те я проследиха с поглед как се обръща и тръгва към стълбите. Наблюдаваха я така, сякаш за пръв път от години я виждат истински. Въпреки бледността и нещастието, които бяха легнали върху нея, както лошият сън лежи върху изпомачканата калъфка на възглавницата, тя беше прекрасна. Косата й, права и червена като изгладен кетчуп, използваше еднопосочната помощ на гравитацията чак до кръста й; сините й очи бяха меки и влажни като „яйца по мексикански", а дългата извивка на миглите й хвърляше влакнести сенки върху овала на бузите й. Тя не беше висока, но краката, които се подаваха под полата й, бяха крака на висока жена, а под фанелката й с надпис „Голямата бомба е да няма бомби!" нейните удивителни закръ­глени гърди подскачаха лекичко като топки, балансиращи върху носовете на тюлени. Тили погали своето чихуахуа. Сърцето на Макс издаде звук, подобен на звънчетата, които звънят в ушите на госпожа Коледа, докато  спи.


§ 12 §


Неотения. Неотения. Неот. . . ах, как се насла­ждава на тази дума Ремингтън SL-3. Ако няма кой да я спре, ще изпълни страницата с неотениянеотениянео-тениянеотения. Естествено, Ремингтън SL-3 не се притеснява и запетайка от това, че доста малко читатели знаят какво означава тази дума. Но ако й дадем възможност да я изпише отново, машината ще е склонна да даде  определение.

„Неотения" означава да останеш млад. Има някаква ирония в това, че е толкова слабо известна, след като човешкото развитие от край време е определяно от нея. Хората са се въздигнали до своето относително високо ниво, като са запазвали незрелите характеристики на своите прадеди. Хората са най-висшите млекопитаещи (макар че и за делфините може да се каже същото), просто защото рядко порастват. Такива черти на поведението като любо­питство към света, гъвкавост на реакцията и игривост, практически са присъщи на всички млади млекопи­таещи, но обикновено при всички, освен при хората, те бързо изчезват с настъпването на зрелостта. Човечеството е прогресирало (когато е прогреси­рало), не защото е било трезво, отговорно и предпазливо, а защото е било игриво, бунтовно и незряло.

Човек не бива да се чувства ужасен невежа, поради това, че не е бил компетентен по въпроса за неотенията. Имало е крале, кралици и принцеси, които също не са били наясно с нея и на думи, и на дела.


През времето, последвало помятането на Лей-Чери, мнимата добродетел на зрелостта зае важно място в двореца Пъджит Саунд. Макар и да не беше съвсем наясно какво всъщност означава зрелостта, Лей-Чери се стремеше, с поощрението на своите родители, да се сдобие с колкото се може по-голямо количество от нея. Всяка нощ, до петнайсетгодишна възраст и няколко вечери след това, на нея й бе разказвана приказка преди лягане; няколко седмици по-рано тя бе вършала истерично сред мажоретките, крещейки неразбираеми заклинания, които трябваше да увеличат шансовете за успех на една група от невинни духчета, прекланящи се пред свещен кръгъл плод (върху шансовете за успех на същия този футболен отбор обикновено се крепеше голяма част от банковата сметка на зрелия Крал Макс, но това е друг въпрос).

Някъде по това време тя порасна. Принцеси обикновено не се намират под път и над път. А тази принцеса, както внезапно бяха разбрали Тили и Макс,  беше секс-бомба.
Можеше да се очаква, че, с достигането на двайсет и една годишна възраст, тя щеше да се омъжи изгодно, дори много изгодно. Всъщност, нямаше мъж —от принц Чарлз до сина на американския президент — на когото тя не би била равностоен партньор. Тези перспективи се нравеха на Краля и Кралицата. Живеещи под зоркия поглед на ЦРУ, съгласили се да се „оттеглят" от монархическата общност, Фьостен-берг-Баркалоните не таяха особени амбиции по отношение на своята дъщеря и нямаха нищо против тя да се отдаде на нормалния живот на американското момиче (макар че не бяха сигурни дали прояви като вегетарианството и екологията бяха нормални). Така им дойде на ум, че, ако тази млада жена привлече вниманието на този, когото трябва, например някой от изгряващите арабски управници, то дори ЦРУ веро­ятно ще е безсилно да предотврати един толкова благоприятен съюз.

Моментът не беше подходящ да се говори на Лей-Чери за брак. Лей-Чери бе сложила кръст на любовта. Но тъй като това щеше да помогне в подготовката й за мисията в живота, щеше да й помогне (в случай, че някога завърши учението си по природни науки) да не бъде лесно разсейвана от полу-стридата полу-пра-скова, която заемаше топлата, влажна котловина на ниските й области, тя се отдаде на зрелостта, но при положение,  че и зрелостта я приемеше.
Тя захвърли плюшеното мече. Захвърли плочите на Бийч Бойс. Захвърли своите мечти за хавайски меден месец с Ралф Нейдър, бляновете си за една кола, която се отдалечава към залеза на Халеакала, а в нея са тя и той със затегнати предпазни колани.

Не че си бе променила убеждението колко подходяща би била за него — той работеше много усърдно, усмихваше се много малко и се хранеше, сякаш му бяха безразлични аромата и съдбата; той просто беше герой, който имаше нужда от спасителка-принцеса — работата, обаче, бе в това, че романтичните мечти бяха   . . .незрели.

Лей-Чери четеше книги за слънчевата радиация. Преглеждаше материали за свръхнаселеността. За да бъде в крак с текущите събития, тя гледаше всяко новинарско предаване и напускаше стаята с телеви­зора всеки път, когато се драматизираше някоя любовна история. Тя отдаваше своя слух на Моцарт и Вивалди (Чайковски й въздействаше болезнено). Хранеше Омагьосания Принц с мухи и се стараеше да поддържа личността и стаята си изключително чисти.

„Чистотата е почти божественост". Лей-Чери можеше доверчиво да се осланя на този лозунг на зрелостта, без да престава да смята, че, ако в последната четвърт на двадесети век божествеността не е по-близо до нещо по-интресно от чистотата, то може би е време да преоценим разбиранията си за божественост.