§ 13 §

Жулиета не работеше в неделя. Това беше справедливо. Дори и Петкан, благодарение на Робинзон Крузо, си имаше почивен ден в четвъртък. Всяка неделя Кралица Тили трополеше из кухнята, нежно притиснала своето чихуахуа, и приготвяше закуска.
Ароматът на пържен бекон, кренвирши и шунка се промъкваше на пръсти от крачетата на малко прасенце чак до северния край на втория етаж. Ароматът неизбежно събуждаше Лей-Чери. Ароматът неизбежно я караше да се чувства едновременно изгладняла и отвратена. Тя мразеше това усещане. Напомняше й за бременността. Всяка неделна утрин, въпреки безбрачието, Лей-Чери се събуждаше от тиган с пържен страх.

Дори след като първоначалната паника отмина­ваше, тя не откриваше много радост в неделята. За нея неделята беше мястото, където Бог държи вълнените си чехли. Това беше ден със затъпен връх и никакъв точилар не беше в състояние да го подостри. Някои може да я намират за отморяваща, но Принцесата смяташе, че адски много хора споделят усещането й, че неделята създава свръхестествена депресия.

Неделята — бледа, скована сянка на жизнената събота. Неделята — денят, когато разведените бащи с „право на посещение" водят децата си в зоопарка. Неделята — насилствена отмора за хора, които нямат склонност към отмора. Неделята — махмурлукът не познава граници. Неделята — денят, когато приятелят не дойде в болницата. Неделята — преяла дебела котка, която мяучи химнове и пърди футболни топки.

Денят на пълната Луна, когато тя нито се увеличава, нито се смалява, вавилонците наричали Са-бат, което означава „Почивка за сърцето". Смятало се, че на този ден жената в Луната — Иштар, както била известна Богинята на Луната във Вавилон — менструирала, защото във Вавилон, както практически във всяко древно и примитивно общество, от далечни времена съществувала забрана за жените да работят, приготвят храна или пътуват, докато са в месечния си цикъл.

През Са-бат, откъдето идва Sabbath, на мъжете и жените било повелявано да почиват, защото, когато Луната менструирала, забраната падала върху всички. Поначало (и естествено), Са-бат, спазван веднъж месечно, по-късно бил вплетен от християните в техния мит за Сътворението и,  за  по-удобно,  станал  всяка седмица.  

И  така,  в днешно време мъжете с дървени глави, здрави мускули и корави шапки са свободни от работа в неделя, заради първичната психологическа реакция спрямо менструацията.
Как ли щеше да се хили Лей-Чери, ако знаеше това. Но в кратката неделя в началото на януари — като януари за годината е нещо като неделята за седмицата — тя беше в неведение и се събуди в отвратително настроение. Тя навлече халат върху меката си вълнена пижама (беше разбрала, че коприната има склонността да възбужда нейната риба-праскова), вчеса разчорлената си коса, разтърка хрупкавите гранули в ъгълчетата на очите си и с прозявки и протягания се спусна в жаркия свински ад на закуската. (Без да опитва, тя знаеше, че соевата й отвара е пропита от дъха на бекон).
Както винаги преди това, неделният вестник й помогна да преживее деня. Без значение какво друго е допринесла пресата за нашата култура, без значение дали тя е нашата първа защита против тоталитаризма или коварна сила, саботираща автентичните събития, като ги категоризира в зависимост от някакви капризни народни интереси, пресата ни е дарила с големи дебели неделни вестници, които да облекчават вкисването от нашата седмична умствена менструация. Принцесо, влез за последен път в своята униформа на мажоретка и ни покажи какво значи „ура": две, четири, шест, осем, кого харесваме? Неделните вестници,  неделните вестници,  йеаа!

Точно в сиатълския вестник, в онази конкретна неделя в началото на януари, Лей-Чери за пръв път прочете за фестивала „Грижи и лечение за Земята" — конференция на тема какво да правим за планетата, когато дойде двадесет и първият век. Такова събитие би ускорило пулса й, дори ако не се провеждаше на Хаваите. Случи се така, че тя скочи в скута на майка си — една не съвсем зряла постъпка — за пръв път от години и започна молбата си за участие, тъй като по правилата на Фьорстенберг-Баркалона, към които те вече стриктно се придържаха, Кралицата трябваше да я придружи,  Тили на Мауи?  О-о,  спагети,  о!

§ 14 §

За последната четвърт на двадесети век може да се каже следното: възприе се очевидната истина, че, ако желаем по-добър свят, ще трябва да бъдем по-добри хора, макар и не напълно разбрана от значително многобройно малцинство. Въпреки скуката и безспо-койството на този период, или може би точно затова, въпреки неспокойните морета, които разделяха половете, или точно заради тях, хиляди, десетки хиляди, очевидно желаеха да предоставят телата, парите и способностите си в служба на най-различни мисии за спасяване на планетата.

Основна цел на фестивала „Грижи и лечение за Земята", обявен за последната седмица на февруари в Лахайна, Мауи, Хаваите, беше координацията на тези обширни начинания. Водещи специалисти в области като — алтернативни източници на енергия, организирано селско стопанство, опазване на околната пустош, алтернативно образование, свещена медицина, хранене, защита на потребителя, повторна преработка, колонизиране на Космоса — трябваше да изнесат лекции и да водят разисквания и работа със специалисти. Освен това, щяха да участват популяризатори на най-различни методики за самоусъвършен-стване — от древни ориенталски до съвременни калифорнийски. За участие също така бяха поканени редица футуристи, хора на изкуството, шамани и поетически пророци, въпреки че за няколко от поетите и един писател организаторите подозираха, че влизат в категорията „луди".

Вестта за конференцията можеше да разтопи храната в кучешка паничка от разстояние трийсет крачки. Ако животът й представляваше една салата, Лей-Чери щеше да се гмурне в нейния сос, за да се представи пред конференцията в най-блестящия си вид. Тя бе не по-малко развълнувана, когато разбра, че Ралф Нейдър ще държи реч там и че цяла една вечер ще бъде посветена на въпроса за алтернативните методи за контрол над раждаемостта. Дори и в сибирското заточение на своето безбрачие Лей-Чери се интересуваше от мерките за предпазване от забременяване. Проблемите около този въпрос я тревожеха повече, отколкото агресивното, съперническо, нападателно-егоцентрично и грубо поведение на мъжете (с които тези проблеми би трябвало да бъдат споделяни),и, въпреки че в настоящия момент това не беше до главата й, тя беше достатъчно интелигентна, за да не  бърка бягството с победа.

Кралят и Кралицата от месеци не бяха виждали своята дъщеря толкова съживена. Разбира се, това съживяване беше относително нещо: Лей-Чери се мотаеше като зомби, но пък няколко дена по-рано тя приличаше по-скоро на труп. Това беше напредък. Сега имаше моменти, когато, разсъждавайки за Фестивала, тя още малко и щеше да се усмихне. Какво биха направили едни загрижени родители? Биха се предали, разбира се. Биха й дали зелена улица за нейната конференция.

С наближването на датата Кралица Тили реши, че Мауи просто е прекалено варварско място. Достатъчно гадно бе, че е закотвена в покрайнините на Сиатъл, където ден и нощ валят капки с големината на зъби от пъстърва, а къпинови храсти се опитват да проникнат в уюта на собствената й стая, та да трябва да пренася елегантната си маса на някакъв остров, обрасъл с джунгли, населен от сърфисти и проститутки  в  отпуска,   към  чиято   компания  през онази конкретна седмица щяха да се прибавят и няколко хиляди кукувци, решени да спасят света, в който така и така не се вписваха.

Същата тази седмица Сиатълската Опера откриваше „Норма" с участието на Йиб Стиняни и, въпреки че Стиняни беше далеч от най-добрите си години, тя все пак пееше легатото вярно — една рядка стока за онези смутни времена — и Кралицата беше поканена да бъде почетна домакиня на приема в чест на застаряващото сопрано. Тъй като Макс не смееше да пътува заради клапата си, в средата на февруари бе решено, че Жулиета ще придружава Принцесата в Хавай.
Жулиета бе вехта и не можеше да изрече и десет думи на английски, но бе толкова веща по всякакви въпроси и така обичаше Лей-Чери, че Макс и Тили бяха убедени, че нейното придружителство ще бъде на висота. Въпреки това се спогледаха възнервничко, когато хубавата стара слугиня, научавайки за своето поръчение, отиде в магазина на Джей С. Пени и си купи бикини.

§ 15 §

Небето е по-безлично от морето. Над птичия предел, по-високо от последния облак за справка, на височина, която кислородът не посещава доброволно, през място, където светлината се движи с максимално разрешена скорост и дори не спира за кафе, пресичайки пустинята, в която единственият шейх е гравитацията, една машина, притежавана и стопанисвана от Нортуест Ориент Еърлайнз си свиркаше с ноздри, докато се включваше в течението на тихоокеанския самолетен поток. Лей-Чери се извърна от прозореца, през който бе зяпала надолу към масите от облаци и океан. Лей-Чери погледна старата жена, която спеше на съседната седалка. Лей-Чери не можеше да не се усмихне. Докато къдреше консервирания въздух на салона за първа класа с нежното си хъркане, Жулиета бе толкова спокойна, че на човек му бе трудно да си представи, че точно тя бе създала всичките онези неприятности на международното летище „Такома" в Сиатъл, няколко часа по-рано.

Жабата бе изненадала Лей-Чери не по-малко от всеки друг. Въпреки че беше относително голяма и необичайно зелена (в най-добрия случай, далечен братовчед на Омагьосания Принц), нищо не подсказваше нейното присъствие в малкия плетен куфар на Жулиета. Никаква следа от жаба, до момента, в който униформената жена от митническия контрол внезапно не изкрещя.

В резултат на това се получи малка суматоха. МОЛЯ БЕЗ ШЕГИ, гласеше табелката над гишето, а това вероятно е шега. Не е ли? Инцидентът бе усложнен от факта, че Жулиета не можеше да предложи обяснение на английски и че презимето й силно напомняше на ред букви от таблото за очни прегледи.
Хората от охраната обсъдиха въпроса помежду си. Жулиета и Принцесата бяха претърсени повторно. Ръчният й багаж бе отново прегледан. Жабата премина през рентген, за да бъде проверено дали не е някакво оръжие. Откъде да знаят дали няма да експлодира?

- Това е нейното домашно животно — каза Лей-Чери, която всъщност имаше толкова смътна представа за това, какво търси жабата в куфара на старата жена, че дори споменът за една европейска народна приказка не можа да я просветли.

- Това е нейното малко домашно животинче. — Лей-Чери пърхаше с въздългите си мигли, дишаше по такъв  начин,   че  закръглените  й  гърди  сякаш   се завъртаха дванайсет  градуса  около  осите  си,  и  се усмихваше толкова широко, че някои отдавна забра вени мускули на устата болезнено се бореха да не се откъснат. — Това е нейното малко сладко животинче.

След като изтръгнаха обещанието, че Жулиета ще държи земноводното затворено (то бе увито с влажни кърпи в чантата й), очарованите пазачи решиха да пропуснат двете жени и тяхното сладко животинче. Но на борда на самолета, секунди преди излитането, се появи друга група пазачи, придружени от представител на авиолиниите и изискаха жабата.

— Не можете да носите жаба в Хавай — изкрещя един от тях.  Те  бяха доста развълнувани.

В този момент Лей-Чери си припомни предишното посещение на островите.Тя си спомни колко непреклонни бяха там в забраната си пътниците да носят каквито и да било домашни животни. Тя си спомни, че беше забранено внасянето на свежи плодове и цветя. В представите си тя видя изложбата от насекоми на летището в Хонолулу — колекция от буболечки и бръмбари, открити по бордовете на пристигащите самолети. Тя си спомни, че в Райския парк крилете на папагалите и какадутата бяха подрязани, за да не могат никога да избягат и да се размножават сред дивата природа. Екологичният баланс на островите бе толкова крехък, че въвеждането на някакъв нов вид млекопитаещо, птица или земноводно, можеше да го хвърли в хаос; една чуждоземна болест по растенията или нашествие на женски насекоми можеше да разруши бизнес за милиарди, независимо дали става дума за ананаси за ядене или палми за гледане.

Лей-Чери даде знак на Жулиета, която яростно нападаше пазачите с най-долните псувни, на странния си език. Лей-Чери даде знак на Жулиета да предаде жабата. Това не убеди старицата. Тя се заколеба. Капитанът, помощник-пилотът и екипажът на полета се бяха присъединили към администратора и пазачите в салона за първа класа. Пътниците от другите класи стояха на пътеките и се взираха напред, за да разберат за какво е цялата врява.Един от пазачите изтръгна плетения куфар от сгърчените ръце на Жулиета. Капакът се отвори. Жабата направи страхотен скок. Приземи се върху главата на една стюардеса, чиито крясъци предизвикаха вълни от шепот на ужас:

—  Ааааа!  Махнете това шибано нещо  от мен!
Жабата направи още един скок и се приземи върху една празна седалка. Няколко мъже се хвърлиха да я хванат. Не успяха. Известно време се редуваха хвърляния и неуспехи, докато накрая жабата бе хваната натясно в пилотската кабина, където един пазач я залови, малко след като си удари лакътя в един навигационен уред и причини потенциална неизправност. Уредът трябваше да бъде проверен и препроверен. Полетът беше забавен точно един час и четиридесет и шест минути.

Жулиета летеше за пръв път. Тя бе объркана от възраженията спрямо съдържанието на багажа й. Тя отказа да яде закуската, поднесена от все още шашардисаната стюардеса.
Как би могла Лей-Чери да обясни на Жулиета Голямата Хавайска Реакция на Мангустата?
Преди време в Хавай имало проблем с плъховете. Тогава някой подхвърлил брилянтно решение. Да се внесат мангусти от Индия. Мангустите трябвало да изтребят плъховете. Така и станало. Мангустите наистина изтребили плъховете. Мангустите изтребвали също така пилета, малки прасета, птици, кучета, котки и малки дечица. Съществуват съобщения за това, как мангусти са нападали мотоциклети, косачки, автомобили за голф и Джеймс Мишънър. Днес в Хавай има толкова мангусти, колкото някога били плъховете. Хавай замениха проблема с плъховете срещу проблема с мангустите. Хавай бяха решени никога да не им се случва нещо подобно.

Как Лей-Чери би могла да направи пред Жулиета нужната аналогия между хавайските гризачи и обще­ството   като   цяло?   Обществото   имало   проблем   с престъпността. То наело полицаи, които да атакуват престъпността. Днес обществото си има проблем с полицаите.
Разбира се, отговорът е, че Лей-Чери въобще не можеше да направи такъв паралел. Този паралел не й бе хрумвал. Затова пък бе хрумвал на Бърнард Мики Ренгл.

Бърнард Мики Ренгл седеше в залата на трета класа в самолета на Нортуес Ориент и разсъждаваше върху аналогията плъхове-мангусти, престъпност-полиция. Бърнард Мики Ренгл седеше в задната част на самолета със седем пръчки динамит, привързани за тялото му.
Бърнард Мики Ренгл беше умен. Той най-вероятно при всякакви условия би могъл успешно да се качи на полета за Хавай със седем пръчки динамит, увити около него. Може би, но все пак жабата му бе дала зелена улица.

(Между другото, жабата бе пусната на свобода в едно езерце край пистите за излитане. Тъй като беше в близост до оживено летище, то беше приятно езерце. Изобилстваше от лилиеви чашки, папур и дебели комари за обяд. Но, мама му стара, нека си го кажем,  това не  беше Уайкики.)

§ 16 §

Самолетът, с един малък зелен пътник по-малко, но с премия от седем пръчки динамит, продължаваше пресичането на това, което всеки начинаещ сърфист знае, че е най-неуместно назованата водна площ на Земята. Самолетът свиреше, за да скрие страха си от гравитацията. Лей-Чери четеше списания, за да прикрие възбудата си.
Възбудата превръщаше очите й в точки, досущ като ония, които стоят в края на всяко изречение. Запетайки  на  възбуда  се  поклащаха  в  стомаха  й, където се гърчеха също и въпросителни знаци. Отвреме на време тя се чувстваше така, сякаш седи върху възклицателни.

Фестивалът „Грижа и лечение за Земята" беше толкова чудесна идея, че тя се чудеше как не се е състоял по-рано. Най-големите мислители, най-напредналите технолози, най-загрижените учени, най-просветените хора на изкуството бяха събрани, за да обединят своите знания и мечти за добруването на всичко. Ето такова нещо можеше да бъде ООН, ако не беше в ръцете на тъпи и корумпирани хора. Ако не служеше на его-политиката.

На конференцията в Мауи Бъкминстър Фълър щеше да представи доклад на тема: „Замърсяването на посевите: що злато отива на вятъра.". Гари Снайдър щеше да говори за „Будисткия подход за борба със Сити Хол". Лекцията на естествоизпитателя д-р Бари Комънър (името му предизвикваше у Принцесата тръпка на превъзходство, последвана от още по-силна тръпка на вина) щеше да бъде озаглавена: „Свободен Обяд — такова нещо не съществува". Семинарът по алтернативни мерки за контрол над раждаемостта щеше да се води от Линда Когхил, жената, която с един удар срази темповете на увеличение на абортите и извънбрачните деца в Портланд, щата Орегон. На двайсет и шести фувруари сутринта Лей-Чери щеше да избира между демонстрация на фотовулканична клетка (голям пробив в намаляването на разходите на слънчева енергия) и дискусия, водена от д-р Линус Паулинг по въпроса за витамин С като превантивна мярка и лечение. Боже мили, и това ако не беше вълнуващо. Имаше ли един планетарен проблем, пренебрегнат от Фестивала? Лей-Чери не можеше да се сети за такъв.

Може би Лей-Чери не виждаше нищо важно във факта, че статиите в списанията, които преглеждаше, бяха най-вече за любов: кой с кого е скъсал (или се е свързал), какво да правим, когато съпрузите губят интерес, как да се справим със самотата и отказа и т.н. Рекламите в списанията засягаха почти единствено това, как човек да бъде привлекателен за другия пол. На всичко отгоре, филмът, който се прожектираше в самолета, беше любовна история. Филмът имаше нещастен край и поради това се считаше за „реалистичен". А когато Принцесата си сложи слушалките, за да послуша записите, осигурени от Нортуест Еърлайнз за пътниците, песните, които тя чу, бяха за разбити сърца, болни сърца или сърца, треперещи, докато преминават, бълвайки искри, през наелектризирания праг на нова любов.

Може би Лей-Чери предпочиташе да не забелязва тези неща, просто защото бяха прекалено лични. Ако под големите постановки и всеобхващащи въпроси (колкото и да се преиграваха тези неща в последната четвърт на двадесети век) бушуваше една по-съкровена борба, борба, чиято истинска цел бе романтичното осъществяване, може би беше смело и достойно да се опитваш да надмогнеш тази борба, да отстояваш нещо повече  от нея.

Може  би.
В задната част на самолета Бърнард Мики Ренгл бръкна в якето си. . . и извади от горния си джоб. . . не детонатор. . . нито фитил. . . все още не. . . а пакет. . .  бисквити  „Хоустес Туинкийс".

Лошо се получи, че Кралицата настоя да пътуваш в първа класа, Лей-Чери. Лошо се получи, че седиш до своята задрямала стара придружителка, вместо до Бърнард Мики Ренгл. Тъй като „Хоустес Туинкийс" винаги пътуват по двойки (защото, както койота, косатката, горилата и пойния жерав, те се събират, за да оцеляват),  щеше да има по една за всеки.

§ 17 §

В очакване на съобщение кога и къде да кацне, самолетът кръжеше над Хонолулу както печатащ пръст кръжи над клавиатурата на пишеща машина.

И те кацат. . .
. . .на А.
Писта А.
А,  като  „attic".
А,  като „amore".

Свидетели сме на неочаквано кацане върху пистата на сърцето. Този полет можеше да завърши само в една стая близо до Луната.

Беше запалена табелата „Пушенето забранено!". ( В таванската стаичка цигарите „Кемъл" не биваше никога да се палят.)

Беше подаден сигнал за затягане на коланите. (В amore коланите се затягат и отпускат на прекрасни интервали.)

Жулиета стисна своя плетен куфар, в който вече нямаше и следа от жабата.

Лей-Чери стисна своите бедра, които бяха толкова сухи, колкото трябва да бъдат бедрата на всяка принцеса.

Бърнард Мики Ренгл, влизащ в списъка на пътниците под името Т. Виктрола Файъркрекър, по-известен на милиони като Кълвача, не стисна нищо, дори и бельото си от черен прах.

Кълвача не беше от тия, които стискат и държат. Кълвача просто се ухили. Той се ухили, защото беше достигнал Хаваите незабелязан. Той се ухили, защото кремът на бисквитите винаги го караше да се хили. Той се ухили, защото беше последната четвърт на двадесети век и се случваше нещо важно.